6
« -: 13 октомври 2009, 12:48 »
Събиране на душа
Яна Кременска
Много дъжд. Нито помен от тая в "По жицата".
Пада ниско небето и мига с ресници от гарвани.
Саркастично разказва копривата парещи вицове.
В полунощ саксофонът разплаква пияния барман.
Нещо сладостно-лепкаво. Някакъв пир за мухите.
Две-три счупени чаши. Не че носят на някого щастие.
Изтрезнява луната и смуче четвърто „Мохито”.
Като няма трохи, вършат работа няколко пасти.
Мракът хвърля хайвер от звезди. Почти юнска рапсодия.
С аромат на липи никой още не се е съвземал.
Изтънявам до вик и съм стара и тъжна мелодия.
Хлипам тихичко. Явно, от сенната хрема.
Концерт за човечност и бавно умиране.
Яна Кременска
Цигуларят е глух и се свири по памет. Без ноти.
Руква дълга река, притъмнява до смисъл в очите ми.
Вдига лък и разплаква не мен, а живота.
А животът не знае защо, но не иска да пита.
Цигуларят е тъжен. Боли предпоследното лято.
Ако можеше, сигурно би го догонил…
Пуска корени в себе си. Ялово стене земята.
Всяка струна боли. Да боли, щом така се запомня.!
Тъмнината, сълзата ми, празната зала, сезонът…
Аплодира тъгата и сигурно вече разбира.
Една кратка лъжа.. Цигуларят. И после поклонът му.
И концерт за човечност и бавно умиране.
Сълза върху стъклото
Лили Качова
…Додето му смирявах дъждовете,
рисувах хвърчила,
кайсиев сок,
сомбрера,
дюни,
помаха ми и хвана влака в десет,
на изток тръгна лятото през юли.
На плещите е метнало слънцата
и мъкне ги разжарени до голо.
Сега е рано – после ще заплаче.
Днес всичките води са му до пояс.
“Вземи ме с теб” –
понечвам да извикам.
Очите му са плашещо далечни.
Викът ми сам увисва зад езика –
какво пък? Няма нищо,
няма
нищо
вечно.
Навярно се досеща – натежавам,
в утробата ми расне безпокойство…
Родена съм за птича катедрала,
но съм сълза,
сълза върху стъклото.
Щом вятърът зашета с вълча стъпка,
ръждата щом захапе бреговете,
в последния вагон ще се напъхам
с откраднато билетче за морето.
И думите за дълго ще намразя.
Защо са ми нетрайните им форми?
Ще ме обича и без думи плажът
и, люспеста, без глас ще проговоря.
Животът ми пътува без семафор.
Перони, коловози – залисия.
Изстина ми кафето и нагарча.
Разплисквам го – и без това не пия.
Анапест за глухи
Лили Качова
Плисна дъжд. От дъха му тревата се сепна.
Потрепери от корен –
женихът дойде.
Светлината набъбна в смълчаните клетки
и потегли нагоре с очи за небе.
А градът през асфалтови вени изтича,
и ръмжи, и се сърди,
не чува градът.
Страховете си стиска. Затваря пестници.
Под чадърите глухите хора вървят.
Вън вали по Гергьовски. Земята се къпе.
Мие рани –
вълчица след зимния студ.
А кога ли ще плисне порой непоканен
през човешките калища – пролетен луд.
Да заблъска сред пластове тъмна отрова,
от кръвта да изчисти гласа на страха,
да зашляпа човекът през локви на босо
и да чуе как расне трева под дъжда.