Изворът на Белоногата

Автор Тема: Изворът на Белоногата  (Прочетена 8100 пъти)

admin

  • Администратор
  • Форумен лъв
  • *****
  • Публикации: 905
Изворът на Белоногата
« -: 09 май 2006, 12:25 »
Искам да споделя с вас едно от любимите си произведения:


П.Р. СЛАВЕЙКОВ
Изворът на Белоногата


          Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
          която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,
          за нея живее в народът следующето предание:

Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
     Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола -
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
      Гергана още Никола,
двамата лика прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
     Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора` всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
     Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат -
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
-  Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели -
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази -
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят -
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде. . .
     Черна им честта, горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завиде,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.
     Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива.
Не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.
      Гергана вода налива,
бели си крака измива,
везир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил се -
чудил се хубост таквази,
де се е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я,
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.
     Везир й дума продума:
- Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
     - Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам...
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
    - Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш. . .
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
     - Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм се родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам -
на мила майка отмяна.
     - Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.
     - Жив да си, аго, недей ме!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?
     - Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?
     - Мили ми, аго, ливади;
свидна ми мала градинка!
     - Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви. . .
     Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
- Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище -
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище...
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени жълто, алени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволяста камха рехата,
червен седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен. . .
Тез живи цветя няма ги
в ваште, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене. . .
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!
     - Хубава, млада българко,
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите. . .
     - Стамбул е, аго, за мене
тука, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи
там онзи моят бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
     - Младо, безумно момиче!
Ти още нищо не знаеш,
мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.
     - Хубаво, аго, жив ми бил,
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец.
Стига ми това, що имам:
таз огърлица мъниста
и този плетен косичник. . .
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е.
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е. . .
     - Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?
     - Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е -
воля аз него, та него. . .
     - Волиш ти него, та него -
отвърна везир сърдито, -
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе -
аз ще ти бъда стопанин. . .
     Гергана дума продума:
- На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .
     Смая се везир с Гергана,
вярност в любов й почете;
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча:
изворът чешма да стане.



      Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана.
Залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, още закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи. . .
Ходи Никола, дохожда,
води й врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде. . .
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали. . .
Моми и венци изплели
момци и гробник сковали. . .
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили. . .
     Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гробът отива,
с бял тамян гробът прикадил,
с руйно го винце поприлял,
и вощеница запалил. . .
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си,
и до ден днешен няма го. . .
Счува се само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.
« Последна редакция: 09 май 2006, 12:27 от admin »

admin

  • Администратор
  • Форумен лъв
  • *****
  • Публикации: 905
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #1 -: 09 май 2006, 12:36 »
Ето още нещо велико, но на Пенчо.
Четете и се учете!

Неразделни


Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

 

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина -

 

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

 

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

 

И не грееше туй слънце от високо, от далеко -

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

 

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

 

"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

 

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."

 

Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -

писано било та ние да се не сбереме живи...

 

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

 

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -

"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -

 

право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

 

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах

 

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...

 

Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

 

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -

 

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -

 

той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."

 

Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,

и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

Zatoichi

  • Новак
  • *
  • Публикации: 2
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #2 -: 23 август 2006, 17:03 »
Това безспорно са шедьоври в българската литература  :notworthy:
 "Изворът на Белоногата" има определени аналогични елементи с поемата на П.П.Славейков "Ралица".

ХЕРОН

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 11
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #3 -: 23 декември 2006, 22:10 »
Моля, обяснете ми, къде са художествените достойнства на "Ралица"?
Ars longa vita breva est..

Kotentseto

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 46
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #4 -: 24 декември 2006, 10:40 »
Нали се шегуваш?

ХЕРОН

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 11
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #5 -: 29 декември 2006, 18:53 »
Ралица е едно от малкото прозиведения на изкуството, фрапиращи с грозния си и простоват език и удивляващи с елементарната си идейност, които аз не успях да дочета. Съжалявам. Не харесвам еднопластова и грозна квазилитература.
                                     Искрено Ваш....

Ars longa vita breva est..

ВТ

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 385
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #6 -: 29 декември 2006, 21:57 »
Ралица е едно от малкото прозиведения на изкуството, фрапиращи с грозния си и простоват език и удивляващи с елементарната си идейност, които аз не успях да дочета. Съжалявам. Не харесвам еднопластова и грозна квазилитература.
                                     Искрено Ваш....

Хероне, за да различаваш еднопластовата от многопластовата литература, трябва да си чел достатъчно! И ако по онова време за признатите днес български класици, живяли тогава, не бе характерна бай Ганьовската завист, то днес щяхме да притежаваме Лауреат на Нобелова награда за литература. Нека да познаеш, кой е попречил на това, по какъв начин и кой е бил потенциалната българска кандидатура за това звание! Освен това, вместо да употребяваш понятия, чието съдържание и обем, явно не знаеш, по-добре се запознай с особеностите на тогавашния литературен български език. След това раздавай квалификации за изпозваните изразни средства от писателите и поетите по онова време. Най-малкото за да незваляш впечатлението от себе си в очите на онези, които искаш да впечатляваш със своята начетеност и самобитност!
 
 

ХЕРОН

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 11
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #7 -: 30 декември 2006, 13:06 »
Ако Ралица беше взела Нобелова награда, щях да се срамя да се зова булгарин.
Иначе Пенчо си е отличен автор, дума да няма.
                                                                           Искрено Ваш...
Ars longa vita breva est..

Белоснежка

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 524
  • В Я Р В А Й !!!
"РАЛИЦА" - П.П.Славейков!!!
« Отговор #8 -: 31 декември 2006, 14:27 »
              РАЛИЦА

Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет -
замина и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, като свое чедо
я тя отгледа - гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.

От Бешбунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? -
Че модрия й поглед бе западнал,
като мъгла, на всички на душата
и мислите им все около нея
се вияха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина...
"Блазе й с хубост" - казваха едни.
"Блазе, комуто на честта се падне" -
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят опознали - шепнейки изниско:
"Блазе й... Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост."
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други;
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,
че сиромах е Иво!... Двама лика
и прилика, един за друг родени -
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка!
 
Кръстовден мина. По поля и дома
се работа привършваха. Ей острий
горняк повя: гората пожелтя;
напуснати, посърнаха полята.
 
У Ралица ходиха китни свати.
И чу се вест низ селото, че наскоро
ще е и сватба. Дружки и недружки
у Ралица на добър час вървяха;
и всички тя посрещаше засмяна,
и тънки дари стелеше пред тях,
и охолно разправяше на всички,
що й лежеше драго на сърце.
Сърце прелива, като пълна чаша.
У лелини й дворове широки
като че слънце грееше - и всички,
що Ралица споходиха, оттам
излазяха, като че ли и тях
да бе огряло слънце...
         Ала слънце,
що за едни тъй драголюбно грей,
на други мрак сгъстява на душата.
И мрак обзе душата на Стоичка.
Ни сън за него имаше, ни отдих;
и скиташе се все навъсен той,
на целий свят като че гневен. Вред
той Ралица все дебнеше да срещне.
Ей привечер веднъж му падна сгода
на Бешбунар. Той излеком пристъпи
и се запря зад чучура - когато,
приведена над поставът, сама
там Ралица си писаните стомни
изплакваше. Тя втора стомна сложи
под чучурчето - първата, веч пълна,
изправи се да сложи отстрана -
и тъй застана в миг, като вкопана.
Обади се тогаз оттам Стоичко:
"Отколя търся слука да ти дам
скъп армаган - огърлица рубета,
а, Ралице?..." И тутакси извади
из пазвата си златен наниз той
и го подаде. Очи не възведе
да го погледне пребледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
"Наречени са те за теб" - отново,
пристъпвайки към нея, той повтори.
- Не всичко, мен наречено, за мен е! -
отвърна тихо Ралица и сегна
препълнената стомна да отнеме.
Ръката й тогава залови
и я устреля с тъмен поглед той,
и троснато отново тъй подзе:
"За теб така... така ли е за мен?
На мене е обречено сърце ти:
то ще е мое - или ничие!"
- Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! -
извика тя - изви се, отърва се
и спусна се набързо низ брега.
След нея дълго, дълго гледа той
и недобър гореше плам в очи му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Зашло бе вече слънце и бързом
вечерни сенки падаха... Въз бряг
възпираха отдолу закъснели
за Бешбунар девойки и далеч
разпръскваше се охолний им смях.
Из друг път сви Стоичко и полека
към село се упъти.
           Много дни
се оттогава минаха - и много
неща през тия много дни. Ей вече
великденските пости превалиха;
разтиквяше се зимата. И всичко
миришеше на млада пролет... Само
мъглива есен гнездеше се още
в душата на Стоичко Влаха, че
отдавна вече Ралица и Иво -
мъж и жена - живеяха честито.
 
Зовеше я той "мое пиле", поглед
от нея не отвождайки, като
от свое скъпо, ненагледно благо.
И не смъгли му щастието нищо -
ни думите на Ралица, когато
тя за Стоичко всичко му разправи,
ни тъмний негов поглед, изпод вежди
при всяка среща мятан неприветно.
А радостта на Ивовата майка
ни споделил би никой, ни постигнал.
И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. На всички,
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше - тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни:
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя...
 
И с таз усмивка, привечер веднъж,
говореше невястата на Ива,
приседнала край огъня до него:
- Защо ли се забави майка тъй?...
Довчас ще втаса хляба и зарана
ще имаш топъл за в гората. Ранко
нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле;
не ще ли ти се ранко да изляза?" -
отвърна той, с усмивка дяволита
като към нея се изви. - Пък ти!
То вече - каза тя и причерви се
свенливо. Двама млъкнаха завчас.
На огъня притури съчки тя,
а той се взря в камината нагоре.
А вихъра, като пътник закъснял,
на прозорците блъскаше, виеше
и свиреше през ниския комин.
Стояха дълго мълком те така
и този път пръв Иво се обади:
"У батеви останала е майка;
ще трябва да се иде, че навън
я чуй каква е хала разбесняла."
- Пред вратнята завяло й до коляно -
се Ралица обади, веч когато
отвори той вратата да излезе.
Но той не чу, набързо дръпнал пак
да я затвори - че го сипна буйна
виелица в очите, шепи сняг
от стрехи нейде сграбил и вкъщи
да се премъкне хукнала несвястно.
Не задържа тя Ива. С сръчен мах
от себе си отърси той снегът
и възкриви към хлява, по-напред
воловете да понагледа пътем.
"Я гледай, чак и вратнята разтворил!"
- Затрупай я с трупа си! - троснат глас
до него се обади - и докле
да се досети Иво, лют ханджар
се вби в гърди му - дигна той ръка,
изохка и се люшна на земята.
И повторно в гърди му кат вби
ханджара, викна стръвния убиец:
- Мене нейни думи - тебе моя нож!
Сърцето, що се не ломи, за мене
ще да е цяло! - и прескокна той
през трупа и изчезна в тъмнината,
зловещо дето вихъра виеше.
Нощта погълна глухий стон на Ива;
а като че ли слаб, едва досетен
ек и сърцето Ралица досегна -
неясен ек и несъзнан, тъй както
в гората гръм далечен от ловец
на птичка се в сърцето отзовава;
за миг се тя ослуша и отново
я мисълта за утре пак обзе.
 
Седеше тя прибрана тамо в къта,
край огъня, когато се почука
на прозорчето излек. Скокна тя
и вратнята отвори. - "Добър вечер,
невясто Ралко. Мала пък вихрушка! -
бързом издума старата, чембер
като отви и го от сняг отърси. -
Ха затвори, че фтичето ще фръкне!"
- Не е ли Иво отподире? - "Иво?
Къде се е по таз вихрушка дявал?"
И ней разправи Ралица, и плахо
погледна я. "Ей, някъде по път
ще бъдем се разминали" - изниско
ней старата отвърна и повтори:
"Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. -
Спогледаха се мълком те - и мълком
край огъня приседнаха да чакат...
Полека-лека вятърът утихна;
и рядко само счуваха се бързи,
отвън из пътя, стъпки и далеч
заглъхваха; а тропота от тях
за дълго се отйекваше в сърца им.
И нещо тежко, тъмно се полека
възйемаше и таеше в душа им,
като на лято дъжд, кога в полето
лежат вън златни снопи неприбрани.
Тъй мина час и друг, а все нема
очакваний от тях да се завърне...
И наведнъж - поджегна ли ги мисъл
нечакана? - те скокнаха и двете
и литнаха на потръс. Пред вратата
те зърнаха полузавени стъпки
и като че ли нещо ги повлече
нататък, закривиха... В тъмнината,
зад зиналите вратни на обора,
на трупа Ивов Ралица се спрепна
и с вик върху му падна во несвяст.
Далеч и близо в глъхналата нощ
разлаяха се псета... Глъч се дигна;
и стекоха се оближни съседи
на писъка у Ивови. Блещукна
фенерче сред навалицата - слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи -
и него с писък прегръщаха жените.
Отнесоха съседи Ива вкъщи,
а сутринта отнесоха го свои
на гробищата, в вечната му къща.
Пожалиха за чуждо чужди хора;
пожалиха за Ралица, за Ива,
окаяха и старата му майка,
погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?"
па скоро и забравиха. Една
не го забрави старата му майка
и наскоро, при пролет, се помина.
При синов гроб отвори се и майчин.
Един до друг те легнаха в земята -
и на сърцето Ралици. Злочеста,
една за двама остана да жали,
на гробовете им да реди.
                    Начесто
западаше й мисъл за Стоичка;
западаше й: "Божичко, нима!?"
И морници побиваха я хладни.
(А сам Стоичко, заради когото
и хората пошушноваха нещо,
след Ивовата смърт, на два-три пъти
се по кръчмите мярна - и без вест
подир това на някъде забягна.)
През сълзи тя не видя пролетта,
в тъга не сети лятото как мина
и дойде есен. Есента доби тя
момчана рожба - радостна сълза
во пороя на скърбите й падна.
----------------------------------
Дни минаха и много мина с тях.
Тъй както свива модрия седянко
цветец, когато слънцето залезе,
и тъй сърцето Ралица се сви,
прибрало спомен скъп за ясни дни...
Живей сиротно с своето сираче
живот неволен тя сега. Радей
по чужди къщи, бъхти се весден,
и прязнощ я над хурката заваря.
Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива - до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце.

* * *
     Привързаността на Пенчо Славейков към изконно българското, към национално битийното в неговия най-широк смисъл – душевност, нрави, обичаи, обкръжение – го свързва с традицията!
Въобще не мога да се съглася, че поемата “Ралица”  ‘фрапира’ с простота на езика, или че замисълът на П.П.Славейков е елементарен. Задълбоченият прочит и анализ на поемата ще отведат читателя до основните авторови послания, които никак не са простовати, а напротив, отличават се със сила и съдържателност!
     Поемата “Ралица” е ярък поетичен образец за естетическо единство между традицията и модернизма.
      Фолклорното начало е разкрито чрез самия начин на изграждане на героите – Ралица въплъщава всички добродетели на патриархалната българска девойка – хубост, работливост, чисто сърце. Тя е изваян модел на пълно единство между естетичека и етическа красота. Не й отстъпва и нейният любим – Иво – сърдечен, грижовен, трудолюбив и всеотдаен!
    Палитрата от епитети, сравнения като “вакли очи”, “вечерница в небото” , “явор столоват”, “тънка вита кършена лоза”, “писани стомни...” и пр. отправят към песенното, фолклорно начало, ясно подчертано и умишлено търсено от автора, чрез което да обрисува образите на героите, достойни за възхищение, въплътили красота, нравствена сила и стоицизъм на българина!
Наред с фолклорните елементи, П.П.Славейков преплита и модерното, разкрито именно чрез главната героиня в поемата – Ралица – нейното право на избор – жената сама да вземе решение, да избере Любовта, вслушвайки се в сърцето си!
        Едва ли бих променила мнението на някого, който е заклеймил поемата като еднообразна, скучна и вероятно безсмислена, щом дори и не е дочетена. Но и съвсем не мога да остана безпристрастна!
П.П. Славейков чрез своята поема “Ралица” за пореден път доказва поетичния си талант! Това е мое мнение, не го налагам, просто го отстоявам!
Поздрави!

В е с е л и    п р а з н и ц и !   :santa:
« Последна редакция: 12 януари 2007, 19:06 от Белоснежка »
"НЕ СЕ ЗАДОВОЛЯВАЙ ДА БЪДЕШ ДИМ, КОГАТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ОГЪН"

ВТ

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 385
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #9 -: 01 януари 2007, 18:58 »
Към Херон: Хероне, твое право е да имаш собствено мнение, дори то да се различава коренно от това на всички останали хора на Земята. Това също е признак на свободно мислене!
Аз само искам да допълня към последното написано от мен по-горе. Формалната номинация, поне доколкото съм чел неща по този въпрос от онова време, е трябвало да бъде за съвсем друго произведение - за "Изворът на Белоногата"!
Честита Нова година на теб и на всички останали, които ще прочетат тези редове!

Меричка

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 146
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #10 -: 01 януари 2007, 20:42 »
Благодаря за интересната тема, която Админ ни поднася. И тази година успях да зърна отдалече село Бисер/ча с неговите "дървя върбови".Иска ми се да видя отблизо извора - "чешмата". За мен майстори на словото са и баща, и син Славейкови, но пък "Стройна се Калина вие..." е и една прекрасна стара градска песен, с не много сложна мелодия, но вълнуваща - лесно се запява. Хареса ми, че е представена цялата. 
Жизнь нужно прожить так, что бы боги, восхитившись, дали еще одну /!/

ХЕРОН

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 11
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #11 -: 12 януари 2007, 11:52 »
Ще върна темата малко назад. Дано ми простите ;)
По-горе Белоснежка изтъкна някои качества на поемата. Нито едно от тях не я окачествява най-малкото като стойностно произведение на Изкуството. Един немски философ беше изтъкнал, че изящното, като такова, е красиво. Връзката е двупосочна.
Връщайки се към изконния бит на българина Пенчо претендира, чее написал нещо красиво? Вплел вътрешната драма в микрокосмоса на челяка.  Да ме прощавате, но това нито е новаторско, нито е блестящо като изпълнение.
Пенчо Славейков може да е блестящ творец, поет и общественик, но Ралица може само да го срами с грозния си изказ, който някой критик би нарекъл "национален".
Моето мнение не е абсолют, тъй като аз самият не съм такъв, разбира се обаче имам претенциите, че съм прав в конкретния случай.


Херон
Ars longa vita breva est..

Белоснежка

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 524
  • В Я Р В А Й !!!
"РАЛИЦА" - П.П.Славейков!!!
« Отговор #12 -: 12 януари 2007, 12:26 »
Херон,
беше споменал в предишни изказвания, че не си прочел дори творбата, а сега - успя ли да стигнеш до края?! Понеже, обясни ми, моля, как можеш да бъдеш толкова категоричен и краен в оценката си, ако нямаш цялостен поглед над написаното, ако не си се постарал да вникнеш в идеите, заложени в нея!? На няколко пъти повтаряш, че поемата "Ралица" се отличава с 'грозен изказ' - би ли бил малко по-конкретен, давайки пример какво имаш предвид с това определение. Тъй като, както вече съм написала, за мен поемата се откроява с типичните за онова време изразни средства, характеризирайки я като творба с ХУДОЖЕСТВЕНА СТОЙНОСТ.
Благодаря!
« Последна редакция: 18 януари 2007, 01:39 от Белоснежка »
"НЕ СЕ ЗАДОВОЛЯВАЙ ДА БЪДЕШ ДИМ, КОГАТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ОГЪН"

ХЕРОН

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 11
Re: Изворът на Белоногата
« Отговор #13 -: 12 януари 2007, 18:27 »
Няма нужда да ми се караш, момиче.

Нямам нито нервите, нито силите да се ровя и да ти вадя цитати, но сега ще направя едно малко показно за какво иде реч:

"И излезе Ралица с менците,
с менците, от ивайла харизани
Та отиде на извОра, вода бистра да сипе
И рипна ралица с ногата........... "

And so on. Това имам предвид под долен и ГНУСЕН изказ. Славейковият е аналогичен.
А това, че изказът на времето бил такъв, няма да коментирам. Чела ли си Яворов или Ботев?



Херон
Ars longa vita breva est..

Белоснежка

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 524
  • В Я Р В А Й !!!
"РАЛИЦА" - П.П.Славейков!!!
« Отговор #14 -: 12 януари 2007, 18:48 »
Не ти се карам, момко Херон!
Ни най-малко! Просто задавам обикновени въпроси, за да мога, получавайки отговорите ти, да се опитам да те разбера. Една от специалностите, които съм завършила е Българска филология, така че сигурно съм мааалко по-наясно с поезията, анализа, интерпретацията на художествения текст.(отчитайки факта, че все още си ученик). За това и според мен е недопустимо една творба като "Ралица" да бъде окачествена като поема с "гнусен изказ...долен". Ще ме прощаваш, но под долен и гнусен изказ аз разбирам вулгарен, пошъл. Нищо подобно не откривам в дискутираната поема! Явно имаме различно тълкувание на тези понятия. Кое е вярното?! Бих те разбрала, ако кажеш, че не ти допада, не ти е интересна, добре, има много произведения, счетени от критиците за класика, но които не се отличават с яркост. Но да изказваш обобщение и да определяш "Ралица" като произведение, с което авторът би трябвало да се срамува, няма как да се съглася! И още нещо - извадените от теб цитати - не разбирам как защитават тезата ти - нима това е "гнусно"???
И да, чела съм, не само съм чела и препрочитала, а съм писала и доста курсови работи върху поезията и на Яворов, и на Ботев, и на още много, както български, така и чужди писатели.
Не приемай изказването ми по проблема като лична нападка или заяждане. Изразявам мнение и имайки предвид, че тематиката ми е близка, защитавам тезата си!
Това все пак е форум - всеки изразява мнение, пораждат се различни спорове - нормално - често пъти възгледите се различават. Най-вероятно ако продължим спора, никога няма да стигнем до консенсус, тъй като виждам, че мнението ти е константно, но и аз никога не бих променила своето!
Поздрави!
« Последна редакция: 18 януари 2007, 01:42 от Белоснежка »
"НЕ СЕ ЗАДОВОЛЯВАЙ ДА БЪДЕШ ДИМ, КОГАТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ОГЪН"

 

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.