Незнам дали това е за тази тема,но мен лично ме вдъхновява следният текст и съм го препрочитала доста. Прегръдката на розите
Ако Бог забравеше за момент,че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот,може би нямаше да казвам всичко,което мисля,но със сигулност щях да мисля всичко което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това,колко струват,а спрямо това,което означават.
Щях да спя малко,да мечтая повече,защото за всякя минута,когато затваряме очите си,губим 60 секунди светлина.Бих продължел,когато другите спират,бих си събуждал,когато другите спят.Бих слушал,когато другите говорят,и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот,бих се обличал просто,бих лежал по очи пред слънцето,оставяйке непокрито не само тялото си,но и душата си.
Боже,ако мажех,бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето.Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит,а песента на Шерат би била серенадата,която бих подарил на Луната.Бих поливол ссъс сълзите си розите,за да почувствам болката от прегръдката им…
На хората бих посочвол колко грешки провят,като мислят,че спират да се влюбват ,когато остаряват,без да разбират,че остаряват,когато спират да се влюбват!На малкото дете бих дал крила ,но бих га оставил само да се научи да лети.На възрастните бих показал,че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст,а в резултат на забравата.Научих толкова неща от вас,хората…Научих,че всечки искат да живеят на въра на планината,без да знаят,че истинското щастие се намира в начина,по който изкачваш стръмният склон.Научих,чи когато новороденото зо първи път стисне в малката си длан пръста на баща си го пленявя завинаги.
Никой нямя дя се сети за скритите ти мисли.Поискай от Господ силата и мъдростта,за да ге изразиш.Покажи на приятелите ти какво означават за теб.
Боже,ако имах едно късче живот…Нямаше да оставя да премине дори един ден,без да кажа на хората,че обичам,че ги обичам.Бих накарал всеки мъж или жена да повярват,че са мои любими, и бих живял влюбен в любовта.
Научих,че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само когато трябва да му помогне до стане.
Винаги има едо утре и животът ни дава и други удобни възможности,за да направим нещата така,както трябва,но в случей,че направя грешка и ни остава само саме днес,бих искал да ти кажа колко ти овичам и че никога няма дя те забравя.
Винаги трябва да казваштова,което чувстваш,и винаги да правиш,това което мислиш.Ако знаех,че днес би бил последния път,когато щях да те гледам как спиш,бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти.Ако знаех,че това ще бъде последният път,когато те гледам как излизаш от вратата ,бих те прегърнал и бих ти подарил целувка.
Ако знаех,че това е последният път ,когато ще чуя гласа ти,бих записвал всяка твоя дума,за да мога да ги слушам отново и отново.Ако знаех,че тези са последните моменти,когато те виждам,щях да ти казвам „обичам те” и нямаше глупаво да мисля,че ти вече го знаеш.
Утрето не е гарантирано за никого-нито млад,нито стар.Днес може да е последният път,когато виждаш хората,които обичаш.Затова нечакай повече,направи го днес,защото,ако утрето никога недойде,със сигурност ще се разкайваш за деня,когато не намери време за еда усмивка,една прегръдка и беше мното зает, за да направиш дийствителнос последното им желание. Дръж тези,които обичаш,близо до себе си,кожи им шепнешком колко много имаш нужда от тях,обичай ги и се отнасяй с тях добре,намери време да им кожеш „извинявай”, „прости ми”, „моля те” , „благодаря” и всички думи,изразяващи любов,които знаеш.
Това е прощалното писмо но Габриел Гарсия Маркес,който умира от рак.
