ТАКА СЕ РАДВАМ,

Автор Тема: ТАКА СЕ РАДВАМ,  (Прочетена 237636 пъти)

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #825 -: 07 май 2016, 23:53 »
ПОКАЯНИЕ

Есента е избягал каторжник
с разкъсани дрехи.
Есента е изложбена зала
за слепи деца...
И последната моя надежда
за слънчице взеха я
мръсните облаци -
тия бирници с алчни сърца.

Няма нищо по-тъжно от
мъртвите есенни плажове.
Даже гларусът хукна
към топлите южни страни.
Острият вятър рисува по пясъка
лунни пейзажи,
а морето е стара конюшня
за морни вълни...

Аз седя върху мокрия пясък
с бутилка шампанско.
Колко път извървях,
а не стигнах до божия храм.
Тази нощ ще нападна
с оръжие градската банка
и с парите ще купя
приятел, любима и брат...

Есента ме поглежда с насмешка
и тръгва нататък.
Есента е красавица мургава
с черни коси...
Отведи ме оттук,
моя циганко, ето ръката ми.
Отведи ме оттук
и душата ми грешна спаси!

                      Ивайло Диманов

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #826 -: 08 май 2016, 00:03 »
ДОМ

Тази нощ не посмях да заплача
и не плюх, и напред не отминах,
сам стоях, мълчалив като здрача
над самотна безводна пустиня.

А когато видях разрушени
и врати, и стени, и дувари,
не проклех, ала смъртно ранени
бяха в мен и човекът, и звяра.

И погледнах беззлобно нагоре
към небето враждебно и тихо,
нито Бог, нито дявол, ни хора ­
само вълци в полето завиха.

Само студ се разнесе над мене
и с ятата от врани кресливи
към смълчаната празна вселена
гласове се подгониха диво.

И стоях ­ мълчалив като здрача,
без да зная къде да се скрия:
ни човек, за да мога да плача,
нито звяр ­ за да мога да вия.

                             Андрей Андреев

vodoleia

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 34
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #827 -: 08 май 2016, 17:29 »
Над тефтерчето на Левски


        "НАРОДЕ????"
        стр. 115

...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!

Дамян Дамянов
« Последна редакция: 08 май 2016, 17:32 от vodoleia »

adiveil

  • Маниак
  • ****
  • Публикации: 78
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #828 -: 06 юни 2016, 23:03 »
Здравейте! Някой може ли да ми каже автора на това стихотворение?

Накрая любовта е потърпевша

Накрая любовта е потърпевша -
без предизвестие я уволняват.
Зачеркват я като досадна грешка,
но тя е права. Винаги е права!

Накрая се опитват да я смачкат -
без кръв кърви душата й обилно,
а те се радват, че преплита крачка,
но тя е силна. Винаги е силна!

Накрая те я бият гола и
изхвърлят я като трохи зад борда.
Очакват за пощада да се моли,
но тя е горда. Винаги е горда!

Накрая нищо друго не остава
и хладнокръвно, подло я убиват.
Все още топла в гроба я заравят,
но тя е жива! Винаги е жива!

Накрая... Няма край. Те двамата разбират,
че Любовта е в тях, защото тя им казва:
"Нещастници, не искам да умирам
и ще живея, за да ви наказвам!"

swestan

  • Публикуващ редактор
  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 134
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #829 -: 12 януари 2017, 15:48 »
Марио Кроненберг

Пролетен дъжд


Аз обичам внезапния пролетен дъжд
Той със сребърни нишки ме свързва със теб
Ти от мрака изплуваш пред мен изведнъж
Аз стоя, аз стоя и без думи те гледам
 
Но към теб щом протегна ръце
туй видение приказно мигом изчезва
И с пламтящо от болка неясно сърце
аз политам надолу към някаква бездна
 
Само бисерни капки притихват в дланта
и ми носят реалност със свойта прохлада
Аз си мисля — защо на дъжда песента,
тая весела песен е тъй безпощадна…

silvina84

  • Глобален Модератор
  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 222
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #830 -: 13 януари 2017, 21:22 »
ИВАН НИКОЛОВ
***
Тая сутрин, когато ти казах, че пръска дъжд,
а пък ти помълча и не ми отговори,
с неочаквана трезвост
проумях изведнъж,
че този дъжд няма да се повтори.

И че никога вече - ни лете, ни зиме -
няма точно такива да минем оттук,
че докато изричам твоето име,
ти вече си друга.
И аз съм друг.

Виж как се смалявам нататък, нататък,
в други пространства и времена:
трагично-преходен
и обречено-кратък
като слънчев отблясък в сълза на жена.

Глъхне късото ехо на безпомощен звук
в елегичния край на една къса неделя...
Ние се разделяме един със друг.
И всеки със себе си сам се разделя.

И небесно сияние като нимба виси
в прояснените вече над тебе простори...
Прибери този кичур мокри коси!
Който също няма да се повтори.

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #831 -: 24 април 2017, 18:55 »
НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той се връщаше вечер от нива
със цървули, пълни със пръст
загорял, със сплъстена грива
и брада един пръст.

Тя постилаше на хасъра,
във паницата сипваше боб
и го гледаше как сърба
мълчалив като гроб.

Той се вдигаше от софрата
и вървял подир плуга цял ден,
върху чергата на кревата
рухваше уморен.

А сърдит ако бе, за поука -
на юмруци не бе скъп -
той й удряше два юмрука
и й даваше гръб.

Тя лежеше без сън във мрака
до заспалия смръщен мъж,
ала нито веднъж не заплака
и не го укори ни веднъж.

Кон го стъпка веднъж на хармана,
цяла есен не беше добре,
цяла зима съвсем не стана
и я викна един ден:
- Ще се мре.

Ти прощавай, бях лошав, верно.
Колко пъти те бих до кръв.
Не че беше сърцето ми черно -
животът ми беше такъв!

И изгледа я дълго-дълго.
Не я беше гледал така.
Тя ръка му целуна мълком,
той целуна й мълком ръка.

И с ръцете, дето я биха,
с тия, същите тежки ръце
той пръв път я помилва тихо,
просълзен,
от сърце…

Изведнъж тя заплака и екът
на плача й поде надалек,
че сега си отиде човекът!
Най-добрият човек!

             Андрей Германов

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #832 -: 01 май 2017, 00:21 »
КЛЕТВИ

Лесни са всички клетви за вярност,
къси са всички нощи за обич.
А грачи нейде в полето гарван -
в потайно време, в среднощни доби.

Дяволът там ли кладе огньове,
Господ ли в своя рай се прехласва?
Ти не поглеждай в чужди дворове.
И не прегръщай лъжливи братства.

Свят като свят. Борба за хляба.
Борба за вяра. Борба за истина.
Взимай от него колкото трябва.
Късай излишното, без да му мислиш.

И стъпвай здраво в дните горещи,
докато има младост и сили.
Слънцето само да те посреща.
Месецът нощем да те закриля.

Тежко ли? Вярвам ти. Но си повтаряй
от днес за утре, та чак до гроба;
лесни са всички клетви за вярност,
къси са всички нощи за обич.

                      Андрей Андреев

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #833 -: 21 октомври 2018, 22:41 »
 Зимно дърво


Вали снегът. И навалява.
И върху клоните шушти.
Дървото кротко побелява.
Тъй както побелял си ти.
И може да се скърши клона
от бяла тишина люлян…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.

А рухват хора и държави.
Пред моите очи. И в мен.
И аз наивничко се правя
на оцелял и пощаден.
И буци сняг висят огромни
над мъничкия ми мегдан…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.

Когато свърши тая зима
и тоя свят запролети,
дали дървото ще ми кима
разлистено да опрости
безсилието ми под клона
и върху корена – не знам…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.


Емил Симеонов

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #834 -: 21 октомври 2018, 22:50 »
Настроение

Всяка радост е малко тъга.
Всяка болка е малко надежда.
Взела в шепи листата сега
есента пасианси нарежда
върху старата дъхава пръст,
върху тихия бяг на водите,
върху всяка пътека и кръст,
на живота пресякъл следите…

Есента! – Плодове.И мъгли.
Стихнал час. Ветрове оцветени.
Скъсан облак, от който вали.
Ярко слънце. И плаващи сенки
като търсеща нещо ръка
в омотаната слънчева прежда…

Всяка радост е малко тъга.
Всяка болка е малко надежда.


Емил Симеонов

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #835 -: 22 октомври 2018, 19:01 »
Елегично

Само как изтърколи се
тоя пусти мой живот…
Сякаш вчера бях на изпит,
днес не ставам за зачот.
Сякаш вчера младоженец -
днес не съм и за годеж.
Сякаш вчера гръмовержец -
днес ни ехо, ни тътнеж.

Тихо - кротко, кротко - тихо
и приятели, и страст
някъде се изпокриха,
както в себе си и аз.
И житейската сгурия
тлее в моето око…
Сам съм - от кого да крия!
Даже няма от кого.

Емил Симеонов

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #836 -: 22 октомври 2018, 19:10 »
Един и нещо

Денят ръждее в циферблата
между стрелките му заклещен.
Каишка е нощта позната.
И значи е един и нещо.

Не искам и да се отскубна
от смут, от препирни, от грешки.
Нощта като деня е трудна.
И значи е един и нещо.

Кога да хукна да погаля
и с ласка там да съм посрещнат.
Отдавна всичко е заспало.
И значи е един и нещо.

Остава ми да се залъгвам,
че си живея по човешки.
И че нощта не трае дълго.
И значи съм един. И нещо.

Емил Симеонов

Anita765

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 184
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #837 -: 23 януари 2020, 19:55 »
КРЪВ ОТ КЪРТИЦА
Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.


maistora

  • Публикуващ редактор
  • Маниак
  • *****
  • Публикации: 67
Re: ТАКА СЕ РАДВАМ,
« Отговор #838 -: 24 януари 2020, 00:25 »
Здравейте! Някой може ли да ми каже автора на това стихотворение?

Накрая любовта е потърпевша

Накрая любовта е потърпевша -
без предизвестие я уволняват.
Зачеркват я като досадна грешка,
но тя е права. Винаги е права!

Накрая се опитват да я смачкат -
без кръв кърви душата й обилно,
а те се радват, че преплита крачка,
но тя е силна. Винаги е силна!

Накрая те я бият гола и
изхвърлят я като трохи зад борда.
Очакват за пощада да се моли,
но тя е горда. Винаги е горда!

Накрая нищо друго не остава
и хладнокръвно, подло я убиват.
Все още топла в гроба я заравят,
но тя е жива! Винаги е жива!

Накрая... Няма край. Те двамата разбират,
че Любовта е в тях, защото тя им казва:
"Нещастници, не искам да умирам
и ще живея, за да ви наказвам!"

Не съм сигурен кой го е писал. Като стил ми напомня Калин Донков.

 

: ??:??