Мечти и реалност
/Интерпретативно съчинение/

            Творчеството на Христо Смирненски отправя читателя към едно пътешествие, което връща назад към младостта и романтичните копнежи на един забулен от социалните премеждия свят. Стихосбирката му отключва скритото щастие, намиращо се зад маската, която най-силно акцентира върху мечтите и спомените на героя, който бива изправен на съд от реалността.

Мечтите, които не угасват и не изчезват през цялото съществуване на лирическия говорител, позволяват той да ги преживее отново, стигайки до заключението какъв е истинският смисъл на живота. Силно повлиян от философските си размисли, Смирненски написва една от най-задълбочените си творби, с които поставя своя отличителен белег в българската литература, като постсимволист с новаторския си начин на преосмисляне на битието.

Още в началото на творбата ясно се вижда, че лирическия герой, търсещ отговорите за своето житие, е „запленен” от загадъчния „сив ден”, който се откроява с особения си нюанс на мистичност, енигматичност:

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Началните две строфи образуват композиционната рамка, заедно с последните две строфи във финалното изложение на творбата. Лирическият говорител сякаш изпитва наслада от припомнянето на пейзажа, пленил съзнанието му. Тук „денят” и „зората” са представени като нишката, която героят следва неотлъчно. „Зората” символизира неговото ново начало, неговото възраждане – мечтата, която бленува. Тя е динамизирана със своите цветове:

„цветна майска зора”

            Във втория куплет продължава, със своята градация и виталност, лирическият Аз възторжено да описва магията, която е ключова за неговото щастие и любов към живота:

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

„Пролетта” символизираща новото начало, проправя пътя, към който героят се стреми да „срещне Живота по друм от цветя” и да черпи от него сладост, щастие и блаженство с пълни шепи. „Лунните лъчи” дават надежда на говорителя да поеме на пътешествие заедно с „колесницата”.

Третият куплет предизвестява мечтата, която си остава само такава. Тук суровата действителност рисува грозната картина, която е превърната в „злодей непознат” за героя. Той внушава усещането за един смъртоносно приближаващ се Апокалипсис, поглъщащ всяка красота и „ябълков цвят”:

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

Съмнението, нюансирано с черния цвят, се прокрадва в динамичната картина на творбата. В следващите куплети на стихотворението героят разказва за своите боеве, които изпълват цялото символно поле – „облаци злоба”. Неправдата, която възцарява при появата на „черната сянка”, „пълзи” към героя, за да го повлече към незаслужената му гибел. Образът символ „златолюспест гигант” кара читателя да изпита страхопочитание към него, и тъга към простосмъртния.

Основната опозиция „мрак-светлина” е символ на вечната борба на лирическия герой с несправедливостта, която е изобразена в творбата под различни форми – „жестока закана”, „оковния звън”, „робски керван”, „трънен венец”. Духът на „изтерзаните души” е отхвърлен и „окован”; незаслужаващ свобода. Лирическият герой е силно развълнуван от случващото се пред очите му страдание:

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Тези стихове алюзират към един бунт, към едно въстание на духовните ценности, които героят „закопнява” да защити. „Ледната тъма” е символ на статичност, на социално иго, на йерархично робство. Тирада, която призовава лирически говорител, отключва една буря, един „ураган от души”, който също копнее да бъде свободен. Финалните слова в последния куплет разкриват любовта и щастието, които струят от душата на героя – месия на „новата зора”. Последните две строфи разкриват както на читателя, така и на „предводителя на новата зора”, че си е струвало да се бори:

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

            Един от най-талантливите български писатели и поети, който показва на света, че мечтите, смятащи се за една химера, могат да бъдат една постижима реалност – Христо Смирненски.