Елегията „Заточеници“ представя страданието на посветилите себе си на отечеството, но неуспяли да променят съдбата му. Стихотворението интерпретира модернистически същностните проблеми на възрожденската епоха – борбата за свобода, участта на бунтуващия се човек. Заглавието на творбата назовава актуално събитие – заточението на участници в борбите за освобождение на Македония. В образа на изгнаниците се търси профила на бунтуващия се и страдащ човек, на човешката съпротива срещу неотменимата съдба.
         Стихотворението се изгражда антитезисно. То противопоставя силата на безсилието на героите. Редува противоположностите и така усилва драматизма на изживяванията. Смисловото разгръщане на мотивите за пътя и слепотата се свързва с трагичното осъзнаване на отредената участ. Изразява съотношението между настъпващия мрак в природния свят и мрака в душите на окованите „яростни вълни“ , нарастващото напрежение във вътрешния свят на неможещите да намерят покой, освен може би в смъртта. Речта на героите и техните жестове се превръщат в език на страданието – универсалният език на изгубилите родината си. Преобразени в чужденци, те продължават да я носят в себе си, като болка и копнеж.
         Текстът се разгръща в 5 строфи по 8 стиха, чиято ритмическа стъпка е ямб. Създава внушение за движението на кораба, отнасящ далеч от родината окованите. Първата строфа на Яворовата елегия очертава образа на огромно пространство, което постепенно свива границите си заради гаснещата светлина на залеза. Противопоставянето на светлина и мрак („заник-слънце-озарени“) започва да гради усещането за двойственост. Поетизмът „заник-слънце“ внушава силата и безсилието на светлината. Вторият стих свързва пространство и цвят. Необятните „морски ширини“ „алеят“ – метафора, внушаваща интензивността на червения цвят на залязващото слънце, но и символ на виталността, с жертвената борба. Промяната на цветовете в елегията – от яркоалено към тъмносиньо до черно – символизира угасването на надеждата за обратен път и самоосъществяване на героите. Антитезата между стихийната необузданост на вълните и тяхната умора и оксиморонът „почиват яростни“ продължават събиранията на противоположностите в едни и същи образи. Този покой е невъзможен за бунтовниците, насила отнасяни към вечното си изгнание. Красотата на пейзажа и лекотата на пътуването, насочвано от „попътни тихи ветрове“ усилват усещането за разминаване между външния свят и вътрешния, между настъпилата тишина и гласа на болката в душите на заточениците. Мъглата придобива значението на символ на безпътицата, на лутането в един непрогледен свят. Реторическото възклицание, с което завършва строфата, одухотворява родината. Но тя вече е „другия бряг“ – на невъзможното завръщане.
         Втората строфа доразвива представа, че обратният път е невъзможен. Събран в противоположностите „вода и суша“ , светът, необозрим и изгубен се превръща в „сън“ – метафора на имагинерното, мечтаното, но и на небитието, нереалното. Елегията на поета търси отговор на въпроса какво е родината, в какво е съдбовната свързаност на човека с нея. В Яворовата творба се изреждат имената на географията на родното („Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа и Пирин“). Останала назад, невидима в далечината, родината се превръща във вътрешното протежание на човека, тя е вече нереален образ, роден от страданието и съпротивата на паметта срещу времето и разстоянието.
         В третата строфа налага внушението, че трагичната участ на заточението не е единична, уникална, а обща. В контрастните характеристики на заточениците може да се открие и мотивът за мъчителното раздвоение. Героите се оказват бунтовници, но предадени; изпълнители на свещен дълг, но осъдени; въстанали в името на свободата, но на които навеки е отнета свободата. Разяждащо душите е и чувството за вина заради краха, обричащ родината на вековната ѝ робска участ. Равносметката е иронията – иронията на съдбата и безсилието тя да бъде променена. Образът на родината се обгръща с ореол на светостта „свят олтар“. Но тази „съдба завидна“ не ѝ е отредена, те са завинаги отлъчени. Реторичното възклицание „уви“ и повторението „по-далеч и по-далеч“ говорят за неизбежността на пътя. В „простира нощта крилото си“ образът се раздвоява – утешителната, закрилящата, даряваща покой и демоничната тъмнина на смъртта.

         В петата строфа „сетен път“ пътят изразява движението на кораба, отдалечаването от „сълзи накипели“ съединява отново противоположности – на сълзата и огъня – на борещите се една с друга стихии. Плачът от безсилие е израз на непримиримост и на интензитета на болката, която кулминира в тази строфа. Страданието води до прозрението какво е родината – „изгубеният рай“, недостижимото и в живота, и в смъртта.
         Елегията проследява един дълбоко изстрадан път, една философия на песимизма, паралел между надеждата и нейното потъване в отчаянието. Движението през пространството е от родните брегове към чуждите. Крайната точка е гробът. Тази осъзнатост прозвучава в реторичното възклицание „Прощавай, роден край!“, с което завършва творбата. Така прощаването става знак за изгубването на всички надежди, припомнени идентичности, прокълнатите, на изгнаниците, вечните заточеници на съдбата.