Киното за мен е …

Киното за мен е креативност,
интуиция, новаторство и очарование.
Киното е романтика

Винаги, когато си помисля за киното като дума, първата ми асоциация е за един от най-романтичните филми от българския екран на двадесети век – „Крадецът на праскови“. Любителите на Емилиян-Станевата повест биха се насладили на професионалното изпълнение на приковаващата вниманието киноартистка Невена Коканова. Със своето кротко и плахо превъплъщение в Елисавета, тя си спечелва адмирациите на всички зрители и ги омагьосва веднъж завинаги. Умело съчетава своята артистичност с липсващите до момента качества на българското кино, които то получава като дар свише от нея – интуиция към подходящото изпълнение на поставената ѝ роля и новаторство чрез което да постави в безизходна позиция наблюдаващия я. Чрез тази перфектна корелация между аналитичния нюх и стихията на творческата натура, името на Невена Коканова заслужено и напълно оправдано се гравира върху ковчежето на легендите у нас като „първата дама на българското кино“.
Киното е онзи дълго тъкан от чекръка на изкуството флаг върху който се извезват с позлатени нишки имената на творци от една различна по ниво генерация. Те /творците/ допринасят за културата толкова, колкото и фолклорът за колективната памет на един народ. Киното безсъмнено е наследникът на театъра. Ако театърът е приземилото се перо от тялото на любовта – вечността в най-чистата ѝ форма, то киното е романтичният повей, който елегантно и с много нежност издига и отвежда това перо към непознати дестинации. „Това е новата романтика, която се ражда и добива своя плът.“ - Никола Вапцаров. Киното е онази романтика, за която си спомняш с носталгия и краткотрайно щастие. То е като цигареният дим, който в началото винаги придобива причудливи форми, траещи няколко мига, и поражда странната смесица от усещания, които изразяват удоволствието от гледката и нарастващата тревога от бързо изчезващите пред очите ни безплътни пейзажи. Като една химера, те са способни да изобразят, скрити до момента в съзнанието ни, картини, които неспокойно сме се опитвали да реализираме чрез словото и четката. А в романтично-задимената гримьорна на киното, тези форми се готвят да открият публиката, която ще ги оцени.

Киното, като модерен и красноречив израз на мислите и чувствата, отразява с нова светлина кататонията, която е завладявала през вековете читатели на класически произведения и зрители на театрални постановки по тях. Сър Алфред Джоузеф Хичкок, английски кинорежисьор, кинопродуцент и сценарист, казва следното: „Филмът трябва да започва като земетресение, а после напрежението да расте.“ Ако фабулата на филма имаше дефиниция, то това щеше да бъде тя. Истински добрият филм е този, който те държи в състояние, преминаващо на зигзаг от малки вълни на екзалтация към голям разтърсващ тремор; този, който те хипнотизира до степен такава, че да останеш на мястото си, докато не разгадаеш завоалираната символика на следващите кадри, разкриващи смисъла, който е вложил създателят му. Преди всичко, един филм задължително трябва да бъде изигран с цялата отдаденост на артистите. Те трябва да изучат ролите, които са им поставени; да съпреживеят тревогите и щастията им като свои, за да изложат по най-точен и очарователен начин тандема от техните вътрешни терзания и страсти.
В киното, както и навсякъде другаде, трябва да има свобода в изразяване на чувствата. Немският художник Каспар Давид Фридрих, един от най-изявените представители на Романтизма, синтезира по гениален начин именно това: „Чувството на артиста е неговият закон.“ Киното е новият, неспокоен, нетърпящ еднообразието, дух. То е своеобразното бунтуване на душата да свали прашните завеси, покривали въображението и да го превърне в един от най-важните за спазване ултиматуми. Защото въображението е далечният синоним на проницателната оригиналност. А ако то липсва, ще липсват и емоциите. А без емоции светът би се превърнал в студенокръвен еквилибриум, какъвто изключително добре го представя американският кинорежисьор и продуцент Кърт Уимър. Киното е романтика, която поражда жажда за живот.