Ако се позамислиш, тялото ни е създадено единствено, за да поддържа мозъка. Цялата ни биохимия, обмяната на веществата, връзката ни с външния свят е, за да съществува Той. Ако мозъкът ни е здрав, свеж и работи на пълни обороти, ще се чувстваме добре. Е, същото важи и за тялото, защото мозъкът и тялото са едно цяло, и това е нашето Аз. Здравият човек не усеща тялото си, системите си работят перфектно, мозъкът обработва информацията, усещаш, мислиш, работиш, твориш, променяш, радваш се на света, в който живееш. Да, но! Не живееш сам. Общуваш със себеподобните си. И тук, всичко се прецаква. Започва състезаването. Между отделните индивиди и общности. Борба за надмощие. Всеки се стреми, към някакъв условен връх. Условен е, защото не е никакъв връх, но на даден етап от живота, ти изглежда такъв. Когато натежат годините и проумееш, че не си вечен, материалните блага, които си натрупал, се оказват ненужни и единствено ти се иска, да си здрав и свеж, както на младини, да усещаш и се радваш пълноценно на живота, но времето ти е изтекло, тялото ти не е същото, предава те, боли те, болката те мачка, помъдряваш, променя се ценностната ти система, питаш се, кое е най-ценното? Работата, семейството, приятелите, готините хора, с които си бил обграден?! Да, това е, но всичко е временно. Готините хора или близките им се разболяват, умират, страдат, страдаш и ти, животът мачка, губиш тонуса си, усмивката си, превръщаш се в тъжен човек. Няма спасение от това. Всеки минава по подобен път. След теб не остава нищо. След две поколения си забравен, ако си световно неизвестен. Но мозъкът ти не иска да се примири с това. Създава си илюзии. Мистика, прераждане, Бог, Рай, Ад, паралелни светове и какво ли още не. Мозъкът ти иска да е вечен. На твоето Аз му се живее, въпреки природните закони. Един ден си отиваш завинаги. Какво е останало от теб? Нищо. Прах. Това е истината. Но поне бъди добър, и създай нещо хубаво, докато си жив.
© Георги Стоянов Всички права запазени