written-springs (Аделина Дойчева) 7 януари 2018 г., 21:17 ч.

Последният залък 

450 2 3

Простете!
И моля, наистина, простете!

Простете, че пиша това. Простете, че отварям неизчерпаемата и така „дъвкана“ тема. Простете и за смешните ми години, за все още неопитността, детския поглед и младежката емоция.
Знам, че нищо не мога да променя. И че нищо няма да се промени след написаното. Наясно съм, че тези мои думи са поредните пуснати във въздуха изречения, които няма да стигнат ушите на „Нечуващите“. Извинете, че няма да кажа нищо по-различно. Нищо нечувано до сега. И още по-малко - нищо непознато.
Тук няма да изграждам лирически герои. Няма да преплитам истории, Съдби и няма да вдъхвам живот на образи от въображението. В тези дни се мъча. Уж Нова година, ново начало, нов шанс и ехтящи в атмосферата пожелания за едни по-добри дванадесет месеца. Радваме се на първите дни от годината, когато емоциите, чувствата и настроенията са настроени да дават най-доброто не само за притежателите си, но и за околните. Вълнуваме се тихо. Благодарни сме, че живи и здрави сме загърбили още една страница от живота и сме я оставили назад от себе си. Но... реалността никога не остава назад...
Не ме разбирайте погрешно в следващите редове. Не съм от подрастващото поколение, което идеализира всичко и всички извън нашата страна. Не съм от тези, които „мечтаят“ на всяка цена да излязат от България, да учат в чужбина и там да устроят живота си. Не съм и от тези, които нямат търпение, навършвайки определени години, да хванат „багажа“ си и да заминат далеч от дом, майка и баща. Обичам страната си. И не считам за задължително, като следствие от това, да размятам по улиците и булевардите знамето ни, да парадирам и да демонстрирам знание за две-три имена на някои от Великите личности, борили се за страната ни да просъществува. Защото винаги тази „изявеност“ ми се е струвала някак просто „шумна“ и без съдържание. Защото винаги е стигала до нуждата за освирепяване...
Обожавам историята ни и този път - назад към миналото, до голяма степен, ми го разкри литературата. Обожавам твърдостта, силата и непоколебимия дух на тогавашните Ние. Обожавам силния стремеж и така заложената ценност за съхранение на езика, писмеността и морала. Изпитвам слабост към българския ни език, за мен той е толкова силен и разнообразен в различните региони, което говори единствено за богатството му. Обичам и страхотните ни писатели, оставили ни толкова емоции, гледни точки и пътища за размишление. Да бъдеш Писател, по онова време, е било професия, говореща за елит в обществото... Усещам себе си най-силно тук. На тази земя. На тази родна картина, защото чувствам онази „връзка“ и изпитвам онова описано чувство в хилядите текстове, че човек се чувства най-добре сред корените си.
Искам да оставя следата си тук. Малка или голяма. Но тук. Да видя, да бъда, да науча, да пробвам, да изпитам в света. Колкото и когато трябва. Но да бъда тук. Да се връщам към дома си, към близките и познатите си. И за да не отегчавам... да премина към заглавието, което поставих на това есе и към споделеното от първите редове.
Отново се намерих на земята. Пореден удар не само за ушите, но и за възприятието ми. Наскоро една информация съсипа в мен онази наивна Вяра, която ме убеждаваше, че по празниците всички ще намерят покой в компанията на близките си. Ще успеят да си починат, да отдъхнат със семействата си. Да направят своята почивка на предпочитаното място и с предпочитаните хора и да бъдат под емоцията на общата движеща празниците магия. Но нали не всичко може да бъде перфектно? Някак животът би бил скучен ако всички се чувстваме добре, нали...
А защо не?! Защо просто не можем заедно да се радваме на тези светли дни и да бъдем задружни?
Живея в малко градче край морето, а през делниците продължавам студентския си живот в един от големите градове. Седмицата ми е разкъсана на дни, в които пътувам и се връщам в дома си. По пътя винаги се вглеждам в малките населени места и селца, в които битието определено е по-спокойно и някак настрани от илюзорността на града. Но така или иначе някои предпочитат повече него, а други, които се „радват“ на ежедневна „преумора“, ще кажат, че мечтаят за местенце в някое отдалечено тихо и приятно селце, където да се избавят от ангажиментите за ден-два. Е, да – но... не!
Селата вече не са онези прекрасни места за почивка. Не са онези скрити кътчета, където да останеш сам със себе си и напълно необезпокояван. Селата се издигнаха в очите на престъпниците, като места за лесна „плячка”, било тя да се изразява в хора, пари, домакински уреди, всякаква нова техника и домашно производство. Да! Точно така – вече и домашно производство! Още не мога да повярвам на споделеното от близки хора до мен, пострадали от това нахалство и безочие. Докъде стигна Народът? Къде отидоха моралът и ценностите? Докъде се простират този тип действия? Какво се случи? Какво стана? Как се докарахме до тук?!...
Хората на село продават домашните си продукти на смешна цена, за да могат да закупят своя хляб и да нахранят семействата си вечер. Те не искат много за това, а се трепят ежечасово за пребиваването си. За прехраната си. И се намира някой, който да им вземе „онова“, над което тръпнат и вехнат всеки ден, за да бъде най-доброто и най-чистото за другите, за близките си. Болно ми е. Болно ми е, защото знам какво полагат всички тези хора, занимаващите се с този тип продукция и колко грижа и труд хвърлят за нея. Болно ми е, че се ограбва и последният залък на тези души, които със сигурност нямат нищо против да го раздадат и без това без пари, на своя воля и за свое собствено удоволствие. Не мога да приема тези постъпки. Не мога да се съглася. Човешките неволи не спират. Несправедливостта царува. Страхът се стели навред из сърцата. Положението се влошава. Случаите не са един или два. И всички започват да обвиняват името на страната, а всъщност живите души правят страната...
Тази красива природа не е виновна за събитията. Тези граници не спират растящите навсякъде злоба и жестокост. Не сме само ние така, но и къде ли сме НИЕ, кои сме...

© Аделина Дойчева Всички права запазени

И отново извинете, може би възрастта не ми го позволява...

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • written-springs (Аделина Дойчева) ЛюсиЦ (Люси Петкова), на първо място - много благодаря за прочита, отделеното време и за това, че се включихте! Картинката е страшна, страшно е и как се зароди чувството за страх да оставиш имуществото си без "надзор" дори за часове. Страшно е, че докато случайно си някъде, с някого навън - не знаеш какво може да се случи с близките ти и чии "лоши" очи бдят. Още по - лошото е, че треперим в собствената си държава, че няма "рамо", както споделихте, на което може да разчитаме за справедливост. Няма никаква справедливост и е смешно. Някак не мога да приема колко много души страдат и се мъчат ежедневно в съществуването си. Колко много души са опетнени, почернени...

    ppostadg (Димитър Георгиев), благодаря и на Вас за отделеното внимание! Много е лесно да се разочароваш и да хванеш куфарите, но не в това е смисълът. Трябва да има хора, които да поддържат страната ни жива, но тъжното е, че ни убиват по един или друг начин с невежеството си и всички измислици за уж "по - добър" живот...
  • ppostadg (Димитър Георгиев) Горе главата и ние живеем в България. Тук нещата ще се оправят и тези дето избягаха ще дават състояния за да се върнат. А той манталитета си ни е такъв - български и в това му е чара.
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Много тъжна картина рисуваш и страшното е, че е истинска, а не художествена измислица. И милите възрастни хора по селата не могат да разчитат на сигурност и защита от държавата/полицията... Като чета новини от България ми се свива сърцето, то разкъсани хора от кучета, то убийства и убиеца на свобода...И аз всяка година си мисля, дано от догодина стане по добре, нали уж човечеството се развива, има еволюция, дори и да има крачки назад, пак ще тръгнем напред... Но годините минават и става по зле. И като чета какви глупости обсъждат в Парламента, като за "третия пол" ни мъж, ни жена, а хората гладуват и ги грабят и продължителността на живота в България е 74, а в Австрия 81 /защо?/ и се чудя на кой свят живеем!??

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.