В повестта „Чичовци“ писателят представя бита, нравите и взаимоотношенията на едно малко градче, запознава ни с поредица живописни герои. Това е истинска „галерия от типове и нрави“. Вазов рисува „чичовското“ общество в църквата и в кафенето – двете главни места, където се изявява общественият живот.
       Макар и написана преди толкова години, Вазовата повест не е изгубила своята стойност не само като художествен текст, а най-вече като свидетелство на някои трайни, сякаш останали непроменени във времето дадености в българския национален характер. Сред тях е тази странна двойственост, това странно съчетаване между смелост на думи и малодушие на дела.
       Самата повест зажижява като явление на литературата след 20-те години. Един от страничните ефекти на комизма и пародийния характер на изображението в повестта е противоречието между представата за затворени собствени граници и порядки в свят на самочувствие, любопитство, манталитет. Нахлува карикатурното и профанизма. Неприкрита носталгия и топло родолюбиво чувство създава неповторимата българска атмосфера в изключителната художествена платоничност. Миналото оживява и авторът потъва в свят колкото колоритен и смешен, толкова и абсурден в битоваа си изолираност от света.
       Творбата е съставена от отделни глави, всяка от които носи свое заглавие. То представлява своебразен „ключ“ към съдържанието на конкретната композиционна единица. Авторът пътува мислено из позабравеното минало на предишното поколение българи, на близките и родни „чичовци“, за да открие в контраста различното в „погледа“ на двете поколения. За твореца свободата е реалност, а за неговите „чичовци“ – таен копнеж. Самата мисъл за бъдещето освобождение ги прави значими, превръща ги в достойни хора. Но те остават затворени в пространството на своя копнеж и на своето съмнение. Появява се раздвоение в душите на всеки един от тях.
       Вазовите герои се интересуват от политика, просвета и граматика – актуални теми за времето, но само дотолкова, доколкото могат да направят впечатление и да изявят себе си пред околните. Разговорите им са безсмислени, дългите диалози разкриват максимално стеснения им хоризонт, посредствеността и ограничеността на мисленето им. Водеща тема в разговорите им е бъдещата свобода, която ги кара да се чувстват значими. Свободата е „чудо“, което предстои. Тя вълнува героите. Те я чакат, макар и да се страхуват да говорят открито за нея. Тя е тяхна тайна, тяхно вътрешно вълнуващо преживяване. Френската чуждица „liberte” е „ключ“ към тайната в душите им. Те са обсебени от магията на свободата, но са зависими от робството.
       В 13-та глава „Разходката“ дружината отново се събира в Аврамовата кръчма, за да се почерпят „заслужено“. С маршова стъпка се отправят към Балкана: „И всичките: раз, два, три!“. Жените стоят смаяно и децата се присъединяват към тях. Смелостта им изчезва при появата на онбашията. Освен Хаджи Смион, който „храбро“ го пита за здравето му, а след това озадачено пита другарите си: „Защо се боите?... и той е человек.“ По този начин Вазов представя страха и омразата, напластени в душите на хората.
       Свободата е красива и страшна за тях. Дружината стига до героичния връх „Волът“, където г-н Фратю произнася въодушевена реч. Прозвучават революционно-призивни думи, с които заменя думата „свобода“ с „liberte”, защото не смее да произнесе българската дума „свобода“: „Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ектят от реванието на балканский окований лев! Liberte, o, liberte!“, „Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!..“, “ Да живей България!“. Неслучайно Вазов въвежда израза: „liberte, o, liberte!”. Целта му е, от една страна, да подчертае елемент на чуждото френско влияние върху мисленето на чичовците, а от друга – въвежда представата за страха, който не ги напуска дори в мигове на най-героичните им действия. И само минути след знаменитата реч. Която би трябвало да пробуди патриотизма на присъстващите, с пълна сила се проявява принизяващият страх и робското им малодушие. Образите наподобяват карикатури, а реакциите на героите говорят за една важна черта на характерите им – двойственост, формирана в условията на робството и свързана със страха, който определя поведението им.
       Повестта „Чичовци“ е една „галерия от типове“, в която всеки герой се запомня на само с името, а и с разбиранията за битието и с поведението си. В този смисъл тя действително представлява „огледало“ на „нравите български от турско време“. Повестта е един опит от страна на Вазов да направи психологически и социален портрет на българина със своята духовна ограниченост, като посочва усилието на общността да премоделира народното съзнание, превръщайки индивида в личността, а робът в свободен човек.