ХепиХейл (Йонатан Ангелов) 8 ноември 2018 г., 20:49 ч.  

Болницата накрая на света 

136 2 4

Едно време имаше една болница далеч на изток. Между храстите и гъсталаците, покрай дърветата и скалите, отвъд поляните и горите. Някъде по-далеч и от най-нечуваното село. Там, където никой не стъпваше. Там, къде никой не знаеше, че има жива душа. Но уви, там наистина имаше една малка болница, в която имаше само един-едничък пациент. И този пациента беше едно малко момиче на име Мая.

    Мая още от малка беше в тази болница. Всъщност винаги е била там. Никога не я беше напускала. Тя беше болна от много тежка болест, която не ѝ позволяваше да напуска това място. Тя нямаше приятели, семейство, нито дом. Майка ѝ я оставила още като малка в болницата и не се е върнала повече. И сега тя беше затворена в това място забравено от бога.

    Животът, който живееше Мая беше ужасен. През по-голямата част от деня си тя лежеше на леглото и наблюдаваше птиците, как летят в небето. Понякога четеше някоя друга книга. В тези моменти поне тя се чувстваше жива. Чрез книгите научаваше все повече за животът отвъд болницата. За всичките места по света, които дори не можеше да си представи. Научаваше повече за хората и това как се държат. Хората, които можеха да се докоснат до живота, да го усетят и да му се насладят. Мая не искаше много. Тя само искаше да види какво е извън това място. Дори да беше само за един ден, тя искаше да разбере какво е чувството да си свободен. Искаше да отиде на училище, да излиза с приятели и като се прибере да знае, че има някой, който я чака. Искаше да усети какво е да има майка, която да я прегръща всеки път като се прибира и да я целува нежно по челото казвайки: “Добре дошла у дома”. Искаше само един ден, в който щеше да може да бъде щастлива.

    В болницата имаше и една сестра, която се грижеше за нея. Носеше ѝ храна, даваше ѝ хапчета, по някого и някоя книга, а когато имаше и свободно време ѝ разказваше за живота отвън. Макар и историите на сестрата да бяха съвсем обикновени случки от ежедневието, за Мая бяха вълнуващи. За нея бяха неща, които никога нямаше да може да направи. Тя знаеше, че ще остане в това място завинаги.

    Един ден на Мая просто ѝ омръзна от всичко. Всеки ден се повтаряше едно и също. Лежеше и не правеше нищо. Не издържаше вече така. Щеше да полудее. Нима цял живот щеше да гние тук и накрая просто да умре? И дори никой нямаше да я помни. Нямаше смисъл от нейният живот. За това изключи системата си, изправи се и отвори прозореца. Стъпвайки на него с двата крака се готвеше да скочи. Пред нея се намираше малка градинка, която беше заобиколена от голямата стена на болницата. Тя преглътна опитвайки се да събере куража да го направи. И след известно време стоене на прозореца тя извика с цялото си гърло:

- Мразя живота си! - и се отпусна назад проскайки се на пода на болницата.

- Защо, точно на мен се случва всичко това? Не е честно!

    Все пак не успя да го направи. Нямаше куража да отнеме живота си. Трябваше да се примири с факта, че щеше да остане в болницата завинаги. Нямаше друг избор. Това беше нейната съдба. Да остане в тази болница, в която времето като чели беше спряло. Тя имаше чувството, че живее цяла вечност. Сякаш животът ѝ никога нямаше да свърши. Сякаш никога нямаше да се събуди от този кошмар.

    Един ден покрай стаята ѝ мина едно високо младо момче на нейните години. Тя зървайки го извика от изненада. До сега не беше виждала никой друг освен сестрата, която се грижеше за нея.

    Гласът ѝ достигна момчето и то веднага се върна показвайки си главата през вратата. Двамата се гледаха в очите известно време докато момчето не пристъпи напред. Мая искаше да му зададе един куп въпроси. Кой е той? Какво прави тук? Как е стигнал тук? Но се беше притеснила и не можеше да обели дума. И преди тя да продума той я изпревари: “Какво правиш тук?”

    Мая му обясни ситуацията, в която се намираше. Затова, че винаги е била тук и че не може да напусне болницата. Затова как си мечтае да изживее само един ден извън това място. Затова как вече не издържа.

- Защо тогава продължаваш да стоиш тук? Нима не искаш да видиш света, за който толкова копнееш?

    Мая засрамено свали глава. Тя се опитваше да му отговори, но гласът й трепереше. Обаче той като, че ли й прочете мислите.

- Страх те е от смъртта? - попита момчето. - Ами ако не си болна? Ако всичко това е лъжа? Вярваш, че си болна само защото са ти каза ли така. Не си ли си се замисляла, че това може да не е така?

    Думите му родиха надежда в сърцето ѝ. Очите й светнаха копнеейки да видят свободата. Момчето протегна ръката си към нея и продължи.

- Хвани ми ръката. Ще те изведа от това ужасно място. - звучеше прекрасно, но въпреки всичко страха ѝ беше по-силен.

- Дори да ти стане нещо няма какво да губиш. Нали искаше дори само за един ден да живееш живота, за който винаги си мечтала?

    Въпреки сладките му думи тя нямаше смелостта да го направи и тихо изшептя “съжалявам”. Плачейки тя не забеляза как момчето напусна стаята и отново остана сама. Заради липсата на присъствието му й стана още по-тежко. Защото той беше прав. Цял живот лежи на това легло, а дори не знае със сигурност дали е болна. Само са й казвали, че майка й я оставила като бебе и че не може да живее извън тази стая. Нима това наистина беше така?

    Тя си изключи системата и хукна подир него. По коридора се засече със сестрата, която се опита да я спре, но Мая ѝ се изплъзна и излезе навън. Виждайки го в далечината отвъд предградията на болницата тя започна да го вика. И когато го настигна го хвана за ръка казвайки:

- Научи ме да живея!

© Йонатан Ангелов Всички права запазени

Втората част може да прочетете тук:

https://otkrovenia.com/bg/proza/bolnicata-nakraya-na-sveta-02

 

Приятно четене :))

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Довереница (Дочка Василева) Харесах историята. Сега ще потърся продължението.Успех!
  • ХепиХейл (Йонатан Ангелов) Благодаря ти Мария! Радвам се, че ти харесва. Вече може да прочетеш продължението в профила ми
  • Елиза13 (Мария) Йонатан, много ме докосна творбата ти! За съжаление много хора са прегърнали една лъжа,с която живеят цял живот. За мен лично ключът е в тези редове: "Ами ако не си болна? Ако всичко това е лъжа? Вярваш, че си болна само защото са ти казали така. Не си ли си се замисляла, че това може да не е така?" Бих желала историята да има продължение. Аплодисменти ! Гласувам с огромно удоволствие!
  • brinne (Мариана Бусарова) Интересен поглед върху зададената тема.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.