brinne (Мариана Бусарова) 24 декември 2017 г., 18:56

Другото лице на Луната 

665 7 36

Другото лице на Луната

 

Д-р Найденова спря насред коридора на детското отделение и се взря в прозореца. Бялата светлина на Луната посребряваше голите клони на дърветата и придаваше приказен вид на света навън. Подпря се на перваза на прозореца, привлечена по странен начин от бледия светлик. Лунният сърп беше съвсем тъничък и младата жена изпита изведнъж тъга, че не може да види небесното светило в цялата му прелест.

В дъното на коридора се чу шум и тя се откъсна от съзерцанието. Тръсна леко глава, сякаш да се отърси от някакви натрапчиви мисли и тръгна с бърза крачка.

- А, Докторке, още ли си тука? – в топлия глас на сестра Кочева имаше лек укор. – Няма ли да се прибираш вече? Виж кое време стана!

Д-р Найденова се усмихна вяло и отвърна:

- След малко, след малко! – възрастната сестра поклати леко глава и се намръщи.

- Ама, миличка, от кога си тука? Колежката каза, че сутринта си дошла преди седем, а сега … колко стана? Я, виж, минава единайсет! В „Бърза помощ” има дежурен педиатър, Докторке! Ако се наложи него ще викнем. Хайде, отивай да си починеш!

- Само ще погледна новото момиченце в девета стая. Имаше много висока температура, а е алергично към аналгин! Сираче е, баба му го гледа…

- Хайде, виж го, за да си спокойна. – сестра Кочева проследи младата лекарка с майчински поглед.

Щерките на Кочева бяха далече, в чужбина и чувстваше Д-р Найденова почти като собствено дете. Тя дойде в малката общинска болница преди около половин година и внесе живот в отделението. Застаряващият колектив отначало гледаше на младата жена с подозрение, но тя успя да покори всички с красотата и ведрия си характер. А Д-р Найденова беше истинска хубавица. Стройна и елегантна, със светла коса, която се изсипваше на буйни вълни по раменете ѝ. Очите ѝ, сиво-сини и блестящи, сякаш проникваха и завладяваха човека срещу нея. Беше много всеотдайна в работата си. Не говореше много за личния си живот и отклоняваше такива въпроси с усмивка.

Сестра Кочева често я подпитваше защо няма мъж и деца, но така и не успя да изкопчи нещо от лекарката.

******

Д-р Найденова закопча зимното си яке до брадичката, върза мекия си шал и тръгна към изхода на болницата. Нощта я прие в тъмната си прегръдка. Тя вдигна очи към небето, което се беше покрило с плътни дъждовни облаци и видя как лунния сърп се вмъкна в тях. Луната съвсем изчезна. Сребристата светлина замръкна и тъмнината на нощта стана още по плътна.

Младата жена тръгна забързано към съседната малка уличка, на която беше спряна колата ѝ. Сутринта намери там място за паркиране и то ѝ се видя удобно, защото от скоро шофираше и все още имаше известни притеснения. Сега колата ѝ се струваше безкрайно далече. Градчето спеше. Мека мъгла запъпли през него и се уви около проблесващите улични лампи. Лекарката ускори крачка и видя колата си на около двайсетина метра. Измъкна ключа от джоба си и я отключи. Пиюкането на дистанционното разцепи нощната тишина. Жената потръпна и се огледа. Не ѝ беше за първи път да се прибира през късните нощни часове. Затова се принуди да си купи малка кола и отново да започне да шофира. Живееше в гарсониера под наем в другия край на градчето и нямаше как да се прибира пеша в тия малки часове, пък и с колата придвижването беше много по-бързо.

Изведнъж почувства нечие присъствие, но докато се обърне, силна ръка я стисна през гърдите и нещо студено се опря в брадичката ѝ. Жената издаде сподавен вик, но ръката на нападателя я стисна по-силно и усети леко парване по челюстта. Прехапа устни.

- Стой мирно и не викай, жено! – грубият глас беше мъжки. В думите се усещаше заплаха.

- Имам малко пари в чантата, ще ви ги дам! – прошепна задавено жената.

- Не ти ща парите, ма! – в гласа имаше едва сдържана омраза. – Искам да страдаш и да умреш!

Тя изохка уплашено и усети ново парване по брадичката.

- Млъквай и стой мирна, че ще накълцам красивото ти лице!

Жената стисна юмруци, за да спре треперенето на тялото си.

- Моля Ви, какво искате?! – попита тя умолително.

- Ще ми се молиш после! Хайде тръгвай!

- Не, недейте! Какво става?! Защо ме нападате! Аз нищо не съм Ви сторила!

- Ти ли? Ти уби детето ми, никаквице! Заради тебе моята Веселка умря! Сега е твой ред, чу ли! И да ми се молиш, се тая! Мъртва си вече!

Д-р Найденова едва преглътна викът, който напираше на устните ѝ, но не искаше да ядосва повече мъжа, който продължаваше да я стиска. Личеше си, че е едър и як. Зачуди се дали би имала шанс да се възползва от наученото в часа по самозащита срещу него. Мислите ѝ се блъскаха в главата и се смесваха със страха. Размърда се в опит да отслаби хватката на нападателя и да му избяга, но той изръмжа нечленоразделно и я повлече на някъде. Тя се задърпа със всички сили, решила, че така или иначе няма да остане жива. Забѝ в корема на мъжа лакът със всички сили и го чу как изохка и започна да псува. За момент ръцете му се отпуснаха и жената хукна към колата си. Свободата ѝ трая съвсем кратко, защото той сграбчи края на качулката ѝ, а после стисна с юмрук дългата ѝ коса и изви главата ѝ назад. Под стиснатите ѝ клепачи заплуваха светлини. Почти загуби съзнание от болка. Усети, че се свлича на колене. Грубият асфалт одраска дланите ѝ. Безсилието я изпълни цялата, а мислите ѝ литнаха към небето с няма молба.

- Какво правиш, разбойнико! – изгърмя друг мъжки глас в тъмнината.

Нападателят се отдръпна от жената и изръмжа гневно:

- Махай се от тука, че ей сега ще те намушкам! Нямаш работа да се месиш!

Новодошлият не отстъпи, а напротив, приближи се и загледа в лицето на мъжа с ножа.

- Остави жената и изчезвай, мошенико! Иначе ще си имаш работа с мен!

- Ти си луд човек! – отвърна оня и замахна яростно с ръката, държаща ножа, по посока на гърдите на другия човек.

Той парира удара с лекота, засмя се кратко и стисна ръката му с юмрук. Нападателят изпъшка, а в очите му се четеше учудване. Пръстите му се разтвориха безсилно и ножът издрънча на земята.

Младата лекарка наблюдаваше странната картина от долу, коленичила. Новодошлият бе гъвкав и строен мъж, облечен изцяло в черно. Не виждаше да носи оръжие. Лицето му беше напълно спокойно. Светлата му коса изглеждаше сребърна. Протегна крак и изрита ножа към другия край на улицата. Онзи, който я бе нападнал, бе мургав, едър и груб мъж, към четиридесетте. От очите му струеше безсилие и ярост.

- Изчезвай, човече! – процеди между зъби по-младият мъж. – Веднага се махай, ако ти се живее!

Нападателят се сви като след удар, дръпна ръката си и след като младият мъж го пусна, разтри китката си. Отстъпи назад, мърморейки. Обърна се и хукна.

- Как си, наранена ли си, Селена? – младият мъж коленичи до жената и повдигна леко брадичката ѝ. Пръстите му се плъзнаха с нежен жест през драскотините от ножа на нападателя.

- От къде…? От къде знаеш името ми? – тя гледаше учудено към него.

- Познавам те, защото съм роден, за да ти служа, Селена! Ние с теб сме свързани. Винаги можеш да ме извикаш, когато имаш нужда от мен. Ето, вземи!

Пръстите му обвиха нейната ръка и в дланта ѝ тупна нещо тежко и гладко. Селена Найденова наведе очи към ръката си и ахна. В дланта ѝ просветваше странен бледосин камък с овална форма, голям колкото пъдпъдъче яйце. Когато вдигна глава, за да попита мъжа какъв е този камък, видя, че вече го няма. Връхлетя я нерационално чувство за загуба. Подпря се на земята и се изправи. Изтупа машинално дънките и якето си. Тръгна забързано към колата. Когато двигателят замърка тихо като послушен котарак, Селена си позволи да затвори очи и да поеме дълбоко въздух. Съзнанието ѝ като, че ли отказваше да възприеме случилото се току-що. Ужасът, дремеше в нея, избутан някъде в един закътан ъгъл на мозъка ѝ. Студена, лепкава пот се стичаше по гърба ѝ и я накара да потрепери. Най-ярко в мислите ѝ се бе настанил образът на странния мъж, който я спаси и после сякаш се изпари.

Селена тръсна глава, за да я проясни и подкара колата към жилището си.

******

Чак след като взе дълъг горещ душ, Селена се сети, че нападателят беше порязал брадичката ѝ. Стоеше пред огледалото в спалнята и не вярваше на очите си. Отстрани на челюстта ѝ имаше само два едва забележими светло розови белега, вместо рани от порязване. Спомни си как непознатият ѝ спасител беше прокарал топлите си пръсти по същото място. Сякаш я бе излекувал с магия. Тя потърка мястото, за да се убеди за сетен път, че не усеща болка и че няма кръв. После погледът ѝ се спря на странния светъл камък, който лежеше на тоалетката. Какво ѝ беше казал мъжът? Че може да го повика винаги, когато има нужда от него.

Стана и отиде до тоалетката. Взе камъка и леко прокара показалец по гладката му повърхност. Повдигна очи и видя как няколко меки лунни лъча лазят по пода на стаята. Дръпна пердето и впери поглед в небето. Тънкият лунен сърп просветна леко и се гмурна в плътните сиви облаци. Небесният светлик се загуби. Селена изпита внезапна силна тъга. Почувства се толкова сама. Спомни си за малкото момиченце, което спомена нападателят ѝ. Тя знаеше коя е Веселка. Докараха детето в ужасно състояние, в напреднала форма на пневмония. Дробовете му бяха като изсмукани от болестта, а тялото му не се повлия от тежките антибиотици. След няколко дни борба, детето изгасна като духната от вятъра свещица. Селена преглътна буцата, стиснала гърлото ѝ. Несъзнателно притисна светлия камък в юмрук.

- Сама знаеш, че не си виновна за смъртта на детето!

Селена зяпна към другия край на стаята. Там стоеше странният мъж, който я спаси. От сивите му очи се излъчваше мека бяла светлина.

- Как влезе тук? – устните ѝ едва оформиха въпроса.

- Ти ме повика, прекрасна!

Сама не знаеше защо не изпитва страх. Дори напротив – чувстваше се привлечена и запленена.

- От къде знаеш за детето?

- Аз съм част от теб, Селена. Познавам мислите и тревогите ти. Ти не знаеш много неща за себе си. Може би е време да ги научиш.

- За какво говориш?! – сърцето ѝ сякаш прескочи един удар.

- Не знаеш как си дошла на този свят, нали? Монахините в Клисурския манастир са те отгледали от бебе и никой не знае кои са родителите ти … И защо носиш такова странно име? Знаеш ли коя е богинята Селена?

- Да. Тя е олицетворение на Луната. А името е било избродирано на пеленката, с която съм била завита, когато монахините са ме прибрали. – отвърна жената.

- Ти си дъщеря на Луната! Затова, когато нощта дойде и очите ти я видят, сърцето ти се пълни с нежност и радост. И когато лицето ѝ расте, силите ти са безмерни, а когато нощният светлик намалява и изтънява, странна скръб стиска сърцето ти.

- Как така?

- Магията ѝ е безкрайна, Селена. Тя сътворява и праща своите вестители, тук на Земята, за да носят светлина на хората, да им помагат и да ги спасяват от самите тях. Ти си другото лице на Луната, което е видимо за обикновените хорски очи.

- А ти кой си?

- Аз съм твоят пазител. Когато силата на твоята майка намалява и светлината ѝ не стига до Земята, тя се бои за своите чеда, защото омразата и злото са толкова силни!

Селена се доближи до мъжа и протегна ръка към него.

- Може ли да те докосна? Истински ли си?

Пръстите ѝ се отпуснаха върху ръката на мъжа. Топлата му кожа предизвика трепет в нея.

- Защо дойде точно сега?

- Защото сега имаш нужда от мен.

- Бях в беда, затова ли?

- Да. Аз винаги съм бил около тебе, но точно тази нощ, беше в безизходица. Затова получих възможност да те доближа. И ти дадох лунния камък.

- Той какво значение има?

- Той ни свързва. Сега винаги, когато имаш нужда от подкрепа, можеш да ме извикаш.

Селена се усмихна.

- Не си тръгвай. Точно сега имам нужда от близост.

- Ще остана, докато ме искаш. Трябва да си щастлива, за да изпълниш мисията си тук.

Луните лъчи, набрали магична сила, се промъкнаха под завесата и осветиха лицата на двамата. Те грееха от топлина и щастие.

© Мариана Бусарова Всички права запазени

Brinne, 12.2016

Произведението е участник в конкурса:
Когато Луната изчезна »

1 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря, Розали!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря за включването, ГФСтоилов.
  • ГФСтоилов (ГФСтоилов) Луната и нейните деца, които винаги са различни от другите...
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря, Люси!
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Поздравления💐💐🌷🌻
  • brinne (Мариана Бусарова) Мария, Аделина накарахте ме да се усмихна. Благодаря за поздравленията и милите думи!
  • pastirkanaswetulki (Мария Панайотова) Не се съмнявах в победата ти, а сега съм щастлива заедно с теб! Прегръщам те, победителко!
  • written-springs (Adelina Doycheva) Поздравления!!! Не се и съмнявам...
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря много за поздравлението. Къде трябва да публикувам темата и до кога?
    Ще ми трябва малко време, за да помисля.
  • perperikon (Пер Перикон) Честито първо място! Очакваме темата за новото предизвикателство.
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря за хубавите думи, Владислав. Много ме ласкаят и се радвам, че разказа ми ти е харесал.
  • vladetoned (Владислав Недялков) Много ми хареса! Мистично и приказно! С удоволствие давам гласа си за теб, Мариана, защото смятам, че твоя разказ трябва да спечели наградата. Успех!
  • brinne (Мариана Бусарова) ЧНГ, Рени! За много години на всички!
  • ParvaNova (Ренета Първанова) Честита да е Новата Година и много щастлива за теб, Марианка!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря много, Василка.
  • Ve2666 (Василка Ябанджиева) Харесах! Гласувах! Успех!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря много, Дочка!
  • Довереница (Дочка Василева) Красива лунна приказка!Поздравления!
  • brinne (Мариана Бусарова) Рени, Иржи, много ви благодаря и на двете за включването. Коментарите ви ме радват.
    Рени, аз също вярвам в невидимото за очите.
    Весели празници и на двете!
  • ParvaNova (Ренета Първанова) Гласувам с удоволствие, Марианче! Аз вярвам в тези ии...други такива неща. Браво! Чете се с лекота и вяра!
  • Иржи (Ирина Филипова) Голяма фантазия си употребила,Мариана,но така увлекателно си я поднесла,,че изглежда съвсем истинска....Чете се на един дъх!Давам ти глас,защото се насладих на майсторството ти да ни убедиш в чудото!Честита Коледа и щастлива Нова година!
  • brinne (Мариана Бусарова) Елена, радвам се, че си прочела и харесала моя разказ. Благодаря ти за милия коментар! Весели празници, много здраве, щастие и творчески ентусиазъм и на теб!
  • Elder (Елена Драгиева) Много ми хареса, умението ти да преплиташ реалност и фантазия е уникално Весели празници!
  • brinne (Мариана Бусарова) Люси, благодаря ти за хубавите думи!
    Младен, толкова си мил. Много, много ме зарадва с това толкова прекрасно мнение. Щастие и любов, много късмет и творчески успехи през Новата година!
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Хубава идея. 🎄🎍🎍Хареса ми!!
  • vega666 (Младен Мисана) Искам да споделя невероятното чувство, което ме споходи от прочита на този фееричен разказ /за който уверено давам гласа си и го поставям в Любими/. Подобно усещане съм получавал само след прочита на романа на Булгаков "Майстора и Маргарита". Голям майстор си на словото, Мариана, за да ме накараш да изпитам тази гама от чувства, която изпитах.
    Благодаря ти за това истинско естетическо удоволствие. Честито Рождество и нека Новата година те държи на гребена на вдъхновението, Ваятелко на словото!
  • brinne (Мариана Бусарова) Стойчо, благодаря, че прочете и оцени. ☺
    Рени и на теб много здраве и щастие!
  • ParvaNova (Ренета Първанова) Щастливи Празнични дни, Марианка!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Прекрасно!
  • brinne (Мариана Бусарова) Латинка, Мария, много ви благодаря!
  • pastirkanaswetulki (Мария Панайотова) Толкова е красиво и магично! Поздравявам те за лекото и увлекателно перо! Светли празници ти желая! И успех!
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна)
    Весели празници! Успех!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря ви! Много сте мили!
  • imperfect (Яна) Толкова красиво и магично! Прекрасно!
  • Plevel (Силвия Илиева) Случват се и чудеса, прекрасен разказ, Марианче! Светлината да е винаги с теб, за да озаряваш и нас. Благодаря! Красиви празнични дни!
  • генек (Георги Коновски) Магията... На любовта? Хареса ми...

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.