ХепиХейл (Йонатан Ангелов) 3 януари 2019 г., 14:15 ч.

Дървото на тъгата 

120 1 5

       Когато отворих очи се намирах на бяло място. Единственото, което виждах беше огромна порта, едно едничко дърво и един ангел.

       - Вземи този лист хартия и напиши най-тъжният спомен, който си имала през този живот. - проговори ми ангела. - Сега ела да се разходим около дървото. - той хвана ръката ми и ме поведе към дървото, от което висяха листове подобни на моя. - Листата висящи от това дърво съдържат тъгата на другите, които също са минали от тук. Сега ще ти дам шанс да си избереш по-добър живот.

 

Не искам да съм самотен повече!

 

Никога не съм се наслаждавал на живота.

 

Сега съм добре, липсвате ми мамо и тате.

 

Ако имах още един шанс щях да бъда много по-добър…

 

Всичко ме подтискаше до момента, в който скочих.

Ако мога да бъда прероден ще пренапиша всяко мое решение.

 

       - Това, което избереш ще стане твоят следващ живот. За това помисли внимателно.

       Не ми трябваше да чета повече листа. Вече бях избрала кой ще бъде следващият ми живот и му подадох моят лист.

       - Избираш да изживееш отново твоят живот? Сигурна ли си, че няма да съжаляваш?

       Аз поклатих уверено глава и ангелът ме заведе отвъд портата. Той се сбогува с мен и ми пожела всичко най-хубаво. Обърнах се и пристъпих напред към светлината. Портата, дървото, ангелът, всичко остана зад мен. И ето, че се събудих.

 

***

       От скоро бях щастливо омъжена за мъжа, който обичах, Бен. Той беше най-добрия мъж, за който можех да си мечтая... Мил, чаровен, добър, щедър, милостив. Живота ми беше прекрасен.

       Бях фризьорка. Не изкарвах много пари. Мъжа ми беше касиер в малък магазин. Постоянно се опитваше да намери по-добра работа, но все не успяваше. Така че не изкарвахме много пари, въпреки това бяхме щастливи. Особено, когато ни се роди първото дете, Дай. Той ми беше най-ценното нещо в живота. По-голяма радост от това да го гледам как израства нямаше. Когато чух първата му дума, когато направи първите си стъпки, когато нарисува първата си рисунка, когато ми казваше “обичам те мамо”... Всеки път сърцето ми се разтапяше и исках да го прегръщам вечно, държайки го близко за да не може никога да си тръгне.

       Малко преди Дай да почне училище се разболях много тежко. Наложи се да вляза в болница за известно време. Сърцето ми се късаше от факта, че не мога да бъда със сина си на първия учебен ден. Тепърва му предстояха много трудности, с които щеше да се сблъска и аз не можех да бъда до него. Знаех, че баща му ще го подкрепя и утешава, но не можех да го оставя за дълго без майка. Той се нуждаеше от мен, а аз се нуждаех да изляза от болницата, колкото се можеше по-бързо. Но времето прекарано там все повече се удължаваше. Ден, два, три, седмица, месец…

       Започвах да свиквам с живота в болницата. В началото ми беше непоносимо. Лежах през цялото време, всеки ден ядох почти една и съща храна, не можех да излизам, чувствах се като в затвор. И не след дълго разбрах, че ако искам да продължа да живея трябва да остана в болница. Не се знаеше дали скоро ще могат да ме излекуват и се налагаше да ме държат под око. Дадоха ми избор да си тръгна, но ме предупредиха, че няма да живея дълго извън болницата. Най-много около една година. Реших да остана за да се възстановя и когато изляза да мога отново да бъда до сина си. За сега явно болницата щеше да бъде моят нов дом. Трябваше да говоря с Бен за това. Казах му, че сега е важно да бъде до сина ни. Да му отделя повече време и да бъде с него. Но той смяташе, че трябва да работи повече. За да може да плаща разходите за болницата и да може да осигурява всичко на Дай. В продължение на няколко седмици спорехме по този въпрос, докато той не реши да спре да идва и да ми вдига на обажданията. Знаех, че с това искаше да ми каже, че няма да си промени мнението за това не след дълго се отказах и повече не го потърсих.

       Дай ми идваше на посещения всяка седмица. Разказваше ми как му е минал деня и какво го притеснява. Казваше ми, че баща му постоянно се прибира късно и направо си ляга понеже е изморен. Малко или много намразих мъжа, който обичах.

       Една вечер се събудих през нощта и забелязах, че Бен седи на стола в стаята и ме наблюдава как спя. Реших да не казвам нищо и се престорих, че все още спя. На следващия ден реших да не заспивам за да видя дали пак ще дойде. И той наистина дойде. Следващата вечер също и по следващата. Всяка вечер идваше да ме посещава и аз преструвайки се, че спя го слушах как плаче без да обелвам нито дума.

       Измина вече година и Дай стана втори клас. Въодушевено ми разказваше за новите приятели, които си намерил и за моментите, когато се карат. Слушайки го ми се щеше да бях вкъщи за да мога да го посрещам от училище с прегръдки и целувки. Той не си признаваше, но си личеше, че му е тежко поради това, че баща му не е наоколо. Чувстваше се самотен. И с времето все по-често започна да идва при мен. От два-три пъти седмично стана всеки ден. Така се чувстваше по-малко самотен. Това важеше и за мен. Когато той беше до мен времето отново започваше да тече. Отново се чувствах щастлива и жива.

       Една вечер реших за последен път да пробвам да накарам Бен да бъде до сина ни. И когато дойде се обърнах и му рекох:

       - През цялото това време наистина ли оставяше сина ни сам? Само заради някакви си пари?! Нима парите са по-важни от неговото щастие?

       - Разбира се, че не! Още малко ми остава да си намеря по-добра работа. Когато успея ще мога да бъда по-често с него, обещавам!

       - Още малко? Не ме лъжи. От толкова много време търсиш друга работа. Знам аз твоето малко.

       - Но ако намеря…

       - Спри! Моля те, не ми говори. Просто си тръгни и не се връщай.

       Той не посмя да каже нищо повече и тихо излезе. На следващия ден останах до късно да видя дали ще се върне, но той никога не дойде отново.

       След няколко дена въодушевено Дай дотича до мен. Нямаше търпение да ми разкаже, че баща му го завел на лунапарк с най-добрия му приятел. Очите му светеха. Започнах да плача от щастие виждайки го колко е радостен. Искаше ми се да го виждам всеки ден така. И желанието ми се сбъдна. Баща му започнал да се прибира рано за да си играе с него. Обръщал му внимание, помагал му с домашните, излиза ли заедно навън. Явно решил да ме послуша най-накрая. Щом Дай вече беше щастлив и аз бях. Вече очаквах Бен да дойде при мен за да мога да му благодаря, но той не дойде.

       Следващата седмица сърцето ми започна да ме присвива и не можех да дишам. Усещах как си заминавам. Тялото ми се скова и не можех да помръдна. Клепачите ми натежаха и всяка останала енергия започна да напуска тялото ми. Можех да усетя Дай как лежи до мен. Той ми разказваше за проекта, който прави в училище. Явно не разбираше какво става. Докато не дойде сестрата, която го хвана за ръка да го изведе. Преди да излезе от стаята той се обърна към мен и ме попита:

       - Мамо нали всичко ще бъде наред с теб? Ще ми бъде много мъчно, ако ме оставиш. Обичам те!

       Исках да му отговоря - “И аз те обичам Дай”, но не можех да продумам нищо. Опитвах се да си отворя устата, но дори не можех да заплача. Вече всичко свърши за мен. Така си отидох от този свят. И някак си знаех, че Бен беше дошъл при мен. Знаех, че се е разплакал и че ми казал:

       - Съжалявам, бях ужасен съпруг. Сигурно ме мразиш.

       Но това не беше вярно. Само ако можех да се върна. Само за една минута. Да го целуна за последен път и да му кажа, че не съм си заминала мразейки го. Да му кажа, че го обичах и винаги ще го.

 

***

Далеч по-лошо от физическата болка, която опустошаваше тялото ми ежедневно, беше подтискащата тъга, че държах това красиво дете само няколко пъти в живота си. Това, че не можех да бъда до него, ме унищожаваше отвътре. Затова искам да изживея отново собствения си живот. Този път ще бъда до него. Няма да остана в болницата. И когато си замина поне ще бъда щастлива, че съм успяла да вложа цялото си време, което съм имала в Дай. За това ме почакай още малко скъпо мое дете. Скоро идвам, обичам те!

© Йонатан Ангелов Всички права запазени

Вдъхновено от уеб комикса "Kids Are All Right"

Произведението е участник в конкурса:
Кратка проза (до 1800 знака) на свободна тема »

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • perperikon (Пер Перикон) Здравейте! Произведението не отговаря на условието на конкурса за дължина. То надвишава допустимите 1800 знака. Моля, редактирайте го до позволените 1800 знака или в противен случай, като модератор на предизвикателството, ще се наложи да го декласирам.
  • Довереница (Дочка Василева) Кратка проза (до 1800 знака) на свободна тема ?!

    Съобразяването е вид уважение.
    Иначе пишеш добре, но се опитай или да го преработиш( дори само първия пасаж да оставиш има някаква самостоятелност и чар) или да го смениш с друго, което отговаря на условието.
  • Елиза13 (Мария) Поздравявам те за замислящата и въздействаща творба Йонатан!
  • LiaNik (И.К.) Историята ти е интересно написана. Продължавай да пишеш , но наистина знаците ти са повече от зададеното условие. Разказът трябва да е синтезиран до около 300 думи и с интервалите и препинателните, да не надвишава 1800 знака в един текстов редактор. Можеш да пробваш с друг. Успех!
  • perperikon (Пер Перикон) 7909 знака са с мааалко повече от допустимото. Може би произведението е за друг конкурс?

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.