iDied

    - Инцидента се е случил след един вечерта - съобщава младият служител на реда.
    Майката плаче срещу него и едва ли го чува много добре.
    - Ъм... - казва той.
    По-възрастният до него го побутва с лакът, доволен че прави един млад кадет по-силен и добър човек. Също се радва, че успешно е прехвърлил отговорността на него и сега не му се налага да е в тази неудобна ситуация.
    Или така си мисли.
    Младият го поглежда като кученце, което се изхожда.
    "Знам, че не е лесно но трябва да се справиш с това. Човек никога не се научава да съобщава такива новини. Ако сега не можеш ще се заема аз." - уверено казва старото куче.
    Е това, което уверено трябва да каже старото куче. Вместо това го гледа лошо.
    - Кажете ни - казва бабата, чиито очи са почервенели, но все пак знае по-добре от това да се разплаче пред непознати полицаи. - Кажете ни какво е станало, как е станало - мъчил ли се е?
    Младият събира сили и я поглежда уверено, но леко тъжно.
    - Не е изпитал болка и за един момент.

                                ***

    Прибрах се рано - може би е нямало даже два през нощта. Отне ми най-много три минути да нацеля ключалката, преди съквартирантът ми да се събуди и да отвори отключената врата. През това време помня ми бяха минали доста неща през главата и бяха много стойностни и задълбочени размисли върху живота и смисълът му и за това как да се подобри живота на всички хора по земята.
    И разбира се, ще ви ги кажа, ако си ги спомня.
    Това, което помня засега е че в полуосветеният коридор бях видял единствено две същества, за които може да се каже само че бяха измежду затлъстял плъх или недохранена котка, но и този детайл ми се губи.
    Когато съквартирантът ми отвори ме лъхна миризмата на стая непроветрявана повече от месец и асоциацията не е случайна - всеки път когато Петър, така се казва той, отвореше прозореца, гледах грижливо да съм го затворил след не повече от пет минути. Едва не паднах при отварянето на вратата.
    - Извади си крака - каза ми той с най-дълбокия глас който успя да извади от малкия си ларинкс.
    Явно е спял.
    Подскочих няколко пъти с десния крак, докато потръсквах напред-назад левия и успях с нечовешки сили да го изкарам от дупката на вратата. Тази дупка има доста интересна история, но за нея ще трябва да ви разкажа прекалено много предварителна информация за да я разберете. Може да я оставим за накрая.
    Петър погали дългата си брада и си легна веднага.
    За да не му преча, най-безшумно съблякох якето си, съборих две закачалки, прилежно събух обувките и чорапите си и по пътя към леглото съборих стъклена бутлика от бира. Някой изсумтя.
    Последва едно дълго съзерцаване в леглото ми. Не помня колко дълго е било наистина. Въпросът все пак не беше лесен, но накая с голяма увереност реших, че голяма ползва от това да не си лягам с дрехите нямаше. Утре и без това щях да ги съблека, чаршафът щях да го сменя, щях да закуся здравословно, да отворя прозорците, даже и да се изкъпя, след което да отида на фитнес, да започна да наваксвам с лекциите, да поканя момичето което винаги исках да поканя, но бях в токсична връзка с човек, който не обичам, и с който изкарвахме най-лошото един от друг, щях да бъда по-съобразителен със съквартиранта си, да започна да казвам добро утро и добър вечер на портиера, да си потърся работа, да се изнеса на квартира и да спра да живея като жив...
    Събудих се от звука на хъркане. Интересното е, че като станах стреснат от него съквартиранта явно точно в този момент беше спрял да хърка. Изплюх пясъка от устата си и изпих една вода. Май не беше добра идея, понеже бях чел че вдига нивото на кръвната захар и най-вероятно щях да се събудя.
    Поради това или че след чашата вода отидох да повърна или понеже от долния апартамент се чуваха мъжки гласове с достатъчна сила за да са осезаеми, но прекалено заглушени за да ги разебереш, но не успях да заспя. Утре щях да си оправя живота. И какво се смеете. Няма ли всеки момент в който е на ръба да бъде изгонен от университета, разрушава и без това нестабилната връзка с родителите си, от които е искал да избяга цял живот, и тази токсична емоционалност е пренесъл във всеки един аспект от живота си, и са започнали да не отговарят на кандидатурите му за работа и къде е блял че не е направил достатъчно силни и смислени връзки в живота си, за да не изпада в безизходица всеки път, когато не му остане никой.
    И една вечер достига ново ниво на деградация, след което се хваща в ръце и започва малко по-малко да оправя живота си.
    И така до следващия път.
    Да не ви депресирах. Не се притеснявайте. Ей сега ще умра.

                            ***

    Представете си едно огромно генно-модифицирано зърно от царевица. Под огромно разбирайте да ви е лесно да го държите, само ако вдигате сто и двадесет и нагоре от лежанка. Сега го сложете в една микровълнова печка, голяма колкото стая в студетнско общежитие - шест на три метра, с голямо преувеличение, за незапознатите. Включете микровълновата и след малко ще чуете звука на генезиса на пуканка. Голяма колкото вас.
    Ето това ми се стори че чух в тази безсънна нощ. С Петър се погледнахме. Очите му бяха широко отворени. Мъжките гласове се разкрещяха, затрещяха врати, включи се противопожарната аларма и не си мислете че започна да ни пръска вода, просто ви пронизва в мозъка звука от най-евтината, писклива, шумна аларма. При пушек, ако има пожар значи вече сте обречени.
    Някой ще си помисли, че насърчавам младите да не стават студенти, което въобще не е мнението ми, а и за тази работа си има доста хора - на мен не ми плащат нищо, за да говоря за лесните пътища в живота.
    Гръм. Експлозия. Един миг на невероятно красива огнена завеса пред Петър и после 23 дървени и метални отломки в тялото ми.
    Стоял съм така доста време.

                            ***

    Пред вратата на общежитието, в което се е случила експлозията стоят петима полицаи, на доста прилично разстояние и двама пожарникари. Един сапьор е вътре.
    На горния етаж е само едно ченге, трима лекари, един пожарникар.
    В стаята е разчленен труп и моято тяло. За късмет огъня беше стигнал само да краката ми и не бе успял да подпали дънките върху тях. В гимназията се лъжехме, че истинските дънки не горят и щраквахме запалки по бедрата на хубавите момичета. Кой бе измислил тази сравнима с гения на Наполеон стратегия за сваляне на мацки идея нямам.
    Не съм спрял да муча от няколко часа. Не мога да викам защото боли. Ако се мръдна - боли. Като си помисля нещо - боли. Въртя си очите с надеждата да видя нещо. Но надежда няма - ослепял съм от експлозията или главата ми е във възглавницата, две ситуации, които с нищо не мога да променя.
    Лекарите обясняват на полицаите че нищо не може да се направи.
    - Няма какво да се направи - казва единият.
    - Операция е невъзможна - прекалено много вътрешни кръвоизливи, а и ако се опитаме да извадим някой от шрапнелите ще изгуби твърде много кръв преди да сме го спасили - казва вторият.
    - А операция трябва да се извърши на място. Опита ме ли се да го преместим ще го убием - допълва третият.
    А аз с едното ми здраво тъпънче ги чувам.
    - Това ми се е случвало и друг път и то не веднъж - въздъхва тежко единият полицай, като вижда накъде отиват нещата. Казва нещо на някой по радиостанцията.
    - Така ли? - питат лекарите в синхрон, а дясната вежда на единия допира косата му. - Това е доста невероятно.
    - Ще обясня на колегата ми, той след малко ще дойде - отговаря им той без да ги слуша. - Мисля, че трябва да бъде му направим полево кръщение.
    Лекарите смръщват вежди и погнусени си тръгват. Но отговорността вече не е тяхна. Лицето на най-младият от тях се отпуска след като се обръщат.
    - Аз ще помогна долу - съобщава пожарникарът и тръгва надолу по стълбището, като по пътя си успява шумно да повърне върху половината стълби.
    Старото ченге гледа в земята подпряло ръка в стената и чело в същата ръка.
    Идва младото и го гледа като куче, което в момента се изхожда.

                           ***

    - Експлозията е била мигновена. Починал е на момента, в съня си. Съжалявам.
    Сега и бабата разрухва. Жените започват да плачат силно и да се прегръщат. Полицаите кимват към мъжете, които седят с глави в ръцете си.
    Вече в колата, дъртият казва:
    - Знам, че не беше лесно. Но се справи. Тези неща се случват и трябва да сме силни, за да можем да ги съобщим. Това ни е работата. Но човек никога не свиква, съжалявам.
    Всъщност не казва нищо. Мълчат през целия път в колата до районното, а младият си спомня как се е опитал да ме убие, за да не се мъча. Ръцете му седят с насочен пистолет към мен. Треперят. Първия път не улучва. Ухото ми се залепва на стената и започвам да крещя. Вторият куршум е в главата ми.
    Това бил най-лесният и бърз начин.
    Лекарите нямали отрова в тях.
    Не можело да убият никой, просто така.
    Щели, от добра воля, но нямало как.
    Трябвало да се мъча още няколко часа, за да доставят спринцовка пълна с подходящите вещества.
    Младият полицай излиза от стаята, от блока. Лекарите са долу, единия гледа опръсканото му с кръв лице с ококорени очи, другите двама гледат с ококорени очи земята.

                            ***

    Не успях да си видя живота на лента, след като умрях. Причината е очевидна. А така ми се искаше. Да си спомня детството ми и какво толкова е станало в него. Какво са разрушили или взели от мен. Как е преминал живота ми в гимназията и за какво толкова са ме комплексирали другите. За какво толкова съм се комплексирал аз.
    Щеше ми се да видя и после да кажа на хората смисъла на живота.
    Можех да го кажа, само да го бях разбрал, какво като съм мъртъв.
    А дупката във вратата беше от когато двама колеги от блока бяха дошли пред вратата ми да ме питат дали искам да учавстам в банков обир. Единият беше от химията, другия економист - схемата беше пълна. С тях се познавах от много време, а и може да се каже че бяхме единствените приятели които имахме - това ще рече, като някой от нас искаше да пие винаги можеше да извика останалите двама. А и жиееха под нас - голяма идилия.
    Изсмях им се, а те сериозно ми казаха че са направили бомба и имат измислен план. Пак се засмях и им се скарах че са пили без мен. Казаха ми че могат да ми покажат примерен експлозив, а толкова сериозни не са били и когато са били пияни, говорейки за руската политика. Казаха, че ще ми го покажат на вратата. Петър го нямаше.
    Какво сложиха, с какъв пластелин го залепиха, не помня. Имаше малка електронна платка. Отдалечихме се и го взривиха. Голям смях беше. Казах им да внимават, да ме викат друг път като пият по обед и че ще пропусна схемата.
    - После ще искаш милионите.
    Каза го икономистта, който явно си мислеше че държат толкова кеш в банката. А може и да държат кой знае.
    После се скарах с приятелката си, наговорихме си какви ужасни същества сме двамата и още куп такива приказки, които си говорят хора които не се уважават, нито обичат нито им е приятно да са заедно, но са защото никой няма да приеме отговорността да приключи нещата.
    Напих се сам, сърдит на приятелката си, че събра достатъчно достойнство, за да се раздели с мен, на колегите си, за това че не пият с мен и на себе си. Но живота още не беше свършил тогава и щях да го подхвана от начало.
    Уви.