Целият ден мина за Дора Костова в чистене. Беше станала още с изгрева на слънцето, за да може да си изпие на две-три глътки кафето. После се захвана с бърсане на прах, пускане на прахосмукачка, миене на пода, миене на прозорците, забърса шкафовете в кухнята, изчисти банята, проветри и смени чаршафите в стаята за гости. Очакваше братовчедка ѝ Нина да я посети днес. А тя беше превзета особа, която ако намереше едно петънце на чашата си, останало от препарата за миене на съдове, би го навряла в очите на Дора и да я накара да се почувства така, сякаш домът ѝ е бунище.

Нина Жакомо Дюбоа беше жена на шейсет и седем години. От дълго време живееше във Франция. Първо си беше намерила работа като камериерка в хотел. После, когато вече знаеше достатъчно добре френски, беше наета като домашна помощница в къщата на богата фамилия. И точно като във филмите, Нина се влюби в сина на шефовете си. Той дълго време не ѝ обръщаше внимание, но тя не мислеше да остава незабелязана. Успя да го прелъсти, разголвайки плътта си, докато чистеше пода, кухнята и баните. А хормоните на младежа бушуваха като диви коне и не беше трудно да се улови в капана на прислужницата.

Когато Нина забременя, трябваше да се оженят. Тя искаше да вземе не само фамилията, но и малкото име на съпруга си, за да вдъхва респект у роднините и приятелите си, които не вярваха, че тя ще успее да се справи с живота във Франция. Заминаха за Париж, където си купиха голяма къща. От тогава братовчедката на Дора Костова тънеше в разкош. Синът на Нина беше глезено дете, което не оценяваше всичко онова, което му се даваше наготово. Не уважаваше родителите си и постоянно им създаваше главоболия. Когато порасна, замина за Америка, където остана да живее завинаги.

През последните двадесет години, Дора беше виждала братовчедка си само пет-шест пъти. Но Нина винаги ѝ се обаждаше, за да ѝ честити Коледа и Нова година, понякога се чуваха и без причина. А откакто съпругът на Нина почина, тя все търсеше с кого да говори, за да му казва колко много страда и да предизвиква съчувствие. И понеже повечето роднини и приятели вече не можеха да траят хълцането в телефонната слушалка, Нина звънеше често на Дора, която все още намираше сили да понесе разговорите с братовчедка си. Но беше неподготвена, когато само преди седмица, тя ѝ съобщи, че се чувства самотна в голямата къща в Париж, заобиколена от скъпи вещи и прислуга, затова ще ѝ погостува за няколко дни.

Когато таксито спря в късния следобед пред дома на Дора Костова, тя веднага излезе навън. Братовчедка ѝ слезе от автомобила бавно и елегантно като звезда, отиваща на червения килим. Беше облечена в черна, семпла рокля, извайваща кльощавата ѝ фигура. Въпреки топлото време, имаше къси бели ръкавици от коприна, които бяха като допълнение към тоалета ѝ. Носеше слънчеви очила и голяма бяла капела с черна панделка. Нина се втурна към братовчедка си и я прегърна.

- О, Дора – въздъхна тя.

- Как си, Нина? Как беше пътуването?

- Ужасно! Просто пътуването в тази страна е ужасно! Terrible! Във Франция всичко е толкова различно...

- Предполагам.

- Мa Chérie, - започна да хлипа братовчедка ѝ, сваляйки очилата си – моят Жакомо. Той почина – подсмърчаше тя.

- Знам, мила. Каза ми това още преди осем месеца – докосна рамото ѝ Дора.

- Как преживя смъртта на твоя съпруг? Аз просто не мога!

- Времето ще ти помогне. - Дора погледна към шофьора на таксито, който тъкмо беше разтоварил трите големи куфара и един по-малък от багажника на автомобила пред къщата. - Толкова много багаж? - учуди се тя с широко отворени очи.

- Да. Ще поостана малко при теб. Любовта на роднините ще запълни поне малка част от празнината в сърцето ми. - Дора остана без думи. Нина се обърна към шофьора, който вадеше от задната седалка на колата още една чанта, която беше като ръчен багаж. - По-внимателно, момче! - развика му се тя, притичвайки към него. - Това не ти е чувал с картофи, който да метнеш през рамото си. - Грабна чантата от ръцете му. - Това е моят мил Жакомо.

- Моля?! - изненада се Дора.

Нина плати на шофьора и той потегли. А тя отвори чантата и от нея извади бяла урна, обрисувана със златисти мотиви. Прегърна я като бебе.

- Вътре е прахът на Жакомо. Mon Amour. Нося го навсякъде със себе си. Така усещам все още присъствието му край мен. - Дора я гледаше с недоумение. Вече беше сигурна, че братовчедка ѝ съвсем се е побъркала. А посещението ѝ едва сега започваше. - Е, аз ще влизам – съобщи Нина. - Внеси багажа ми, моля те! За мен са много тежки куфарите, а ти си силна жена – усмихна се тя и тръгна към къщата. Дора присви очите си и си пое дълбоко дъх. Предусещаше, че я очакват трудни дни...

Докато пълничката дама се опитваше да внесе големите куфари, чу писъците на братовчедка си отвътре. След малко тя излезе на верандата с изражение на лицето, което показваше, че сякаш е открила крастава жаба в чашата си с вода.

- Вътре има котка! - викаше истерично Нина.

- Мистър Дарвин? Той живее с мен.

- Не си ми казвала, че имаш котка. Не обичам котки.

- Спокойно. Ще го прибера в стаята си, докато си тук.

- Благодаря, Ma Chérie! Ще почакам да го направиш, преди да вляза в къщата – и седна на люлеещия се стол, разглеждайки нещо на мобилния си телефон, докато домакинята прибере багажа и заключи котарака. - Каква е паролата на интернета ти? - провикна се тя.

- Нямам интернет – промърмори Дора, влизайки вътре.

- Oh non! C'est l'enfer! Това е адът! - жалваше се Нина.

Дора Костова сервира вечерята, докато Нина се освежаваше след дългото пътуване. Беше ѝ приготвила специална храна, понеже знаеше, че от седем години братовчедка ѝ бе вегетарианка. Преди три дни си беше купила цяла книга с рецепти без месо, с които да впечатли гостенката си. Менюто включваше аспержи, задушени в масло, гъби с пармезан и зелена салата с авокадо. Дора се беше постарала и с десерта, който беше бананов крем с мляко и ядки. След като подреди масата по етикет, както беше виждала, че се прави по филмите, повика гостенката си да дойде на вечеря.

След малко Нина слезе по стълбите, облечена с дълъг копринен халат в бледо розово. Беше обута с бели пухкави чехли. Под мишница носеше урната със съпруга си, която сложи на масата до себе си, когато се настани на стола в кухнята. Дора я погледна учудено.

- Това нещо нали няма да стои срещу мен, докато се храня? - попита тя.

- Какво лошо има?

- Плаши ме. Не искам мъртвец на масата си.

- О, Ma Chérie, нараняваш ме с тези думи – направи драматична физиономия Нина, с която показваше, че е готова всеки момент да заплаче.

- Добре, добре. Извинявай – преглътна Дора. - Надявам се храната да ти хареса. Постарах се много.

- Това пармезан ли е в гъбите? - Дора кимна. - О, не! Аз съм веганка от няколко седмици. Не ям нищо от животински произход.

- Нали не ядеше само месо?

- Преди беше така. Вече не ям нищо, което се прави от животински продукти.

- Дори яйца?

- Ни-що! - натърти Нина.

- Съжалявам, не знаех... Аз...

- Спокойно. Ще хапвам от салатата. И от десерта ще опитам. Млякото, с което е правен крема, соево ли е?

- Не.

- Само салата ще хапна тогава.

Дора сведе поглед към чинията си и започна да се храни мълчаливо. Усещаше погледа на братовчедка си върху себе си. Но никоя от тях не казваше и дума. Чуваше се само тракането на вилиците по чиниите. Накрая Нина наруши тишината.

- Какъв крем за лице ползваш?

- Ами... - погледна я домакинята – на някаква не много известна марка.

- За лечение на бръчки ли е?

- Не мисля...

- А трябва, Ma Chérie! Кожата ти е като на слон. Трябва да се грижиш повече за външността си.

- На седемдесет съм! Едва ли има сила на света, която да ме направи да изглеждам като двайсетгодишна. А и няма смисъл от това.

- Не говори така! Потискаш ме!

- Това е истината. Кому е нужно да има опънато лице като на бебе, а тялото му да е съсухрено като на мумия. Това е смешно!

- О, Дора, това мислене на провинциалните жени в тази страна ме съсипва. Ако беше живяла в западната част на Европа поне малко, щеше да говориш по друг начин. Там всяка жена иска да изглежда добре, по-млада и по-красива.

- Е, аз съм си такава.

- Имам главоболие – съобщи с драматичен жест, докосвайки главата си Нина. - Отивам да поспя. Ще се видим утре на закуска.

- Лека нощ!

- Лека нощ! - Взе урната със съпруга си гостенката и тръгна бавно по стълбите към втория етаж, подпирайки се на парапета. Дора я наблюдаваше, докато не се скри от погледа ѝ, а после продължи да се храни в кухнята. Сама. И установи, че така ѝ беше по-добре.

Сутринта Дора занесе храна на Мистър Дарвин, който не беше много доволен от това, че не трябва да излиза от спалнята. През цялата нощ тя го прегръщаше на леглото, с което сякаш се опитваше да компенсира изолацията му, която щеше да продължи известно време. След това си направи кафе в кухнята и излезе да го изпие на верандата, която утринното слънце напичаше приятно в тези часове. Но щом отвори вратата, Дора се стресна. Отвън беше Нина. Лежеше на една виолетова постелка, облечена с черен клин и бяла тениска. Беше се превила на две и краката ѝ изглеждаха преплетени на възел, като ходилото на единия докосваше брадичката ѝ, а другия стърчеше във въздуха.

- О, Господи! - възкликна Дора – Добре ли си? Да ти помогна ли?

- Не, не, Ma Chérie. Правя упражненията си по йога.

- Ох, помислих, че нещо ти се е случило – настани се на люлеещия се стол Дора. - Как спа? Почти през цялата нощ чувах шум от стаята ти.

- Плаках – заяви Нина, сменяйки йога позата си. - Както правя всяка вечер, откакто Жакомо почина.

- Нина, трябва да се вземеш в ръце. Това не е добре за теб. - Братовчедка ѝ не отговори нищо. Дора отпи една-две глътки от кафето. - Как е брат ти? С него ще се видиш ли, преди да заминеш отново за Франция?

- Не ми говори за него! Сърдита съм му.

- Защо? Какво се е случило?

- Каза ми, че не можел да понася моето страдание. Дърт ерген! Той не знае що е любов и за това не може да ме разбере.

- Не беше ли женен за онази... Светлана?

- Да. Но тя го напусна, заради по-млад мъж. Не е глупава жената. Коя би искала да остане с онзи сърдит козел?!

- Огорчена си, затова говориш така за брат си.

- Не! - почти ѝ се развика Нина. - Казвам това, което мисля.

- Добре... - Дора замълча за миг, наблюдавайки братовчедка си колко гъвкаво тяло имаше на тези години. Дали наистина йогата помагаше? Но според нея беше късно да опитва нещо подобно. Страхуваше се, че най-много ще се докара до парализа с някое от тези сложни движения. Може би ако беше започнала с йогата преди години... - По-късно ще ходя да напазарувам. Искаш ли да дойдеш с мен, за да се разходиш?

- Не, благодаря, Ma Chérie. Ще си остана вкъщи.

- Сигурна ли си? Времето е чудесно в момента за разходки. Можем да отидем до парка...

- Казах - не – категорично заяви Нина. - Но моля те, вземи ми киноа, хумус и брашно от рожков, та да има какво да хапвам, докато съм у вас.

- Не съм сигурна дали тези неща ги има в супермаркета, от който пазарувам.

- Ами потърси някой био магазин тогава! Ти живееш тук, Ma Chérie, трябва да знаеш какво има наоколо.

След малко Нина стана от земята, сгъна постелката си за йога и влезе вътре. Дора въздъхна тежко, отпивайки още една глътка кафе. Боеше се от мислите си в този момент. Чудеше се как да накара братовчедка ѝ да си отиде по-скоро. Имаше предчувствието, че след още един ден прекаран с нея, ще бъде готова на всичко, за да остане отново в къщата само с Мистър Дарвин.

Беше следобед, когато Дора се прибра от пазар. Дълго време обикаляше центъра на града в търсене на био магазин, от който да купи поръчаните от Нина продукти. И накрая успя да намери. Вече беше плувнала в пот, краката я боляха и жадуваше за чаша студена вода. Натоварена с две торби покупки, които носеше в ръцете си, Дора отвори входната врата на дома си и влезе вътре. Но остана потресена от онова, което видя! Изпусна на пода всичко, което беше купила и отвори широко устата си в недоумение. Това ли беше нейният дом?

Всичко беше разместено във всекидневната. Диванът беше на друго място, двата фотьойла също. А телевизорът го нямаше! Етажерката с книгите беше преместена, дори декорацията не беше същата. След няколко последователни и дълбоки вдишвания и издишвания, Дора успя да се опомни. Затвори вратата след себе си, остави покупките в кухнята и тръгна тромаво по стълбите към втория етаж. Застана пред вратата на стаята на Нина и почука силно.

- Влез – чу се глас отвътре.

Дора отвори и видя, че пердетата са спуснати. В стаята нямаше никаква слънчева светлина. Прозорецът беше открехнат, за да влиза чист въздух и се чуваха птиците в клоните на дървото пред къщата. Нина лежеше на леглото по розовия си халат, а до нея беше урната с кремирания Жакомо. Тя свали маската си за сън, когато братовчедка ѝ влезе при нея.

- Какво има? Опитвам се да си почина – каза тя.

- Какво си направила с всекидневната? Всичко е разместено.

- Не ти ли харесва? Подредих мебелите според Фън Шуй. Ще видиш колко по-добре ще се чувстваш сега, когато прекарваш време там. Енергията ти ще се подсили, ще си по-спокойна.

- А къде е телевизорът?

- О, Ma Chérie, за какво ти е тази машина за помия? По-добре прочети книга, отколкото да гледаш глупави предавания.

- Искам. Си. Телевизора – заяви Дора насичайки думите с постепенно повишаващ се глас. - И не съм те карала да подреждаш стаята ми според... каквото там каза.

- Добре, добре... - вдигна ръцете си Нина, сякаш беше заловена от полицай в някое престъпление. - Pardon. Не съм искала да те разстроя. Телевизорът е в килера.

- Моля тя, не размествай нищо друго в дома ми, без да се допиташ до мен. - Нина кимна в знак на съгласие и спусна отново маската за сън върху очите си, облягайки се на възглавницата. Дора затвори вратата и остана известно време пред стаята, опитвайки се да се успокои.

Нина не слезе на вечеря. Но това не попречи на Дора Костова да хапне с апетит храната, която беше сготвила. След това изми съдовете, занесе ядене на Мистър Дарвин в спалнята си и се върна във всекидневната, подредена според Фън Шуй, където се настани да гледа телевизия. Малко след това тя чу стъпките на братовчедка си, която слизаше по стълбите. Отиде в кухнята, където се забави няколко минути и после Дора си мислеше, че ще се прибере пак в стаята си. Но Нина отиде при нея. Настани се на дивана и започна да се храни.

- Какво за Бога е това? - възкликна Дора, поглеждайки към чинията ѝ. - Сготвих толкова вкусни картофи, а ти ядеш тези плевели!

- Това са кълнове от люцерна. Много са вкусни и здравословни. Искаш ли да опиташ?

- Ако исках да ям подобно нещо, около цветята в градината ми нямаше да има и стръкче трева.

- Пак това закостеняло мислене. Живеем в нов век, Ma Chérie.

Дора не отговори нищо, а се вгледа отново в предаването, което следеше всяка вечер. Дори взе дистанционното от масата и увеличи звука на телевизора. Нина също се загледа в екрана. Даже ѝ се стори интересно. По едно време се разсмя на шегите на водещия и каза на Дора, че не е лошо предаването.

- Във Франция има едно подобно шоу. Жакомо го следеше – сподели тя.

- Тази вечер ще продължи до късно, заради елиминацията на един от участниците. Но аз съм уморена и мисля да си лягам вече.

- Сигурна ли си? - изненада се Нина. - И няма да го догледаш?

- Не. Наистина ми се спи.

- Аз ще остана. Лека нощ!

- Лека нощ – каза Дора с учудена физиономия и тръгна към стаята си.

Когато отвори вратата на спалнята, Мистър Дарвин бързо се шмугна между краката ѝ и излезе навън. Тръгна тичешком по коридора и видя открехнатата врата на стаята на Нина. Дора тръгна след него, викайки го да се върне. Но той не я послуша и влезе в спалнята за гости. Стопанката му се притесни, че ако братовчедка ѝ се качи в този момент по стълбите, ще направи истерична сцена, когато види котарака сред вещите си. А Дора нямаше настроение за това. И за да избегне подобна неприятна ситуация, влезе без позволение в мрачната стая на гостенката си.

- Мистър Дарвин! - викаше го по име тя със снишен глас, за да не я чуе Нина. - Мистър Дарвин, излез от тук!

Но котаракът се беше скрил някъде и Дора не успяваше да го намери. Светлината, която влизаше от лампата в коридора не беше достатъчна, за да види къде е. Чу шум, който идваше от под леглото. Беше сигурна, че палавият ѝ домашен любимец се крие там. Затова се наведе, за да надникне. Успя да зърне блесналите му като фарове на кола очи, които светеха в здрача.

- Ела, миличък! Мама е тук – казваше му с нежен глас тя. - Не се бой.

Тогава чу стъпки. Нина се качваше по стълбите към стаята. Дора се притесни. Опита се да издърпа с ръцете си котарака, но той отиваше по-навътре към стената. Нина приближаваше. Дора вече я чуваше как крачи по коридора. И изведнъж стаята се озари от светлина. Стопанката на дома се стресна и се опита бързо да се изправи от пода. Но с туловището си блъсна нощното шкафче до леглото. Нещо падна и се счупи! Нина изпищя. Мистър Дарвин се уплаши и изтича бързо в коридора. Стопанката му се обърна, за да види какво е съборила. И се ужаси! Урната с кремирания съпруг на братовчедка ѝ се беше счупила. Прахът му се беше разпилял по пода като купчина пепел от камината.

- Съжалявам... Наистина съжалявам – каза тихо Дора, виждайки пребледнялото лице на Нина, която стоеше безмълвна до вратата. - Извинявай! Не съм искала да стане така – и започна да събира в шепите си праха на покойника.

- Остави го! - изсъска през зъби Нина. - Излез от стаята ми!

- Нека ти помогна...

- Веднага!

Дора стана от пода и тръгна към Нина, която не отделяше погледа си от счупената на парчета урна. Подмина я и излезе от стаята. Братовчедка ѝ затръшна вратата. Къщата потъна в мрачна тишина.

Сутринта слънцето остана скрито зад тъмни облаци. Беше задушно още от ранните часове и никакъв полъх на вятъра не се разхождаше из квартала. Щеше да вали. Дора Костова се събуди от странен шум. Беше като потропване по стълбите, което я накара бързо да стане от леглото. Остави Мистър Дарвин да спи, а тя излезе от стаята, увита с халата си. Изненада се, когато видя, че Нина сваля по стъпалата последния си куфар, а другите три вече стояха пред входната врата на къщата. Беше се облякла с черна пола и бяла риза. На главата си носеше черна капела, а слънчевите очила бяха закачени на деколтето ѝ.

- Добро утро – поздрави я Дора.

- Добро утро, Ma Chérie – отвърна Нина, слизайки от последното стъпало. Дора тръгна към нея.

- Какво правиш?

- Отивам си. Таксито ми след малко ще дойде.

- Но къде отиваш? На хотел ли?

- Връщам се във Франция. Снощи си резервирах билет.

- О, Нина! Заради случилото се с урната ли си отиваш?

- Не. - Тя се спря и погледна към братовчедка си. - Натрапих ти се без да попитам дали може да дойда и...

- За мен не беше проблем да ми гостуваш.

- Мисля, че толкова ми стига. А колкото до урната... - тя погледна към един голям стъклен буркан, оставен до куфарите. Дора го разпозна. Беше от нейния килер със зимнина. Сега в него беше сложен праха на кремирания покойник. - Може би на Жакомо вече не му се е стояло в затвор. Мисля да разпръсна праха му на едно място в Париж, близо до Айфеловата кула, където обичахме да се разхождаме заедно. Така няма да задържам душата му в урната, а ще я пусна да се носи с вятъра. Ще усещам присъствието му винаги, когато отида на нашето място.

- Така е правилно – усмихна се Дора с насълзени очи. Нина я прегърна.

- Е, ще тръгвам – каза тя, когато чу клаксона на таксито, което паркира пред къщата. - Ще се чуем скоро, Ma Chérie. Може някой ден да ми дойдеш на гости в Париж. Тъкмо ще видиш стилния ми дом и колко е удобно, когато имаш прислужница. А и не знаеш колко хубаво е да имаш интернет! Тук бях като в изолатор, без връзка със света.

- Предполагам, че не ти е било леко...

- Никак. Но се радвам, че се видяхме – целуна я по бузата, взе буркана с праха на покойния си съпруг и тръгна към таксито, докато шофьорът качваше багажа. Настани се на задната седалка, а Дора остана на алеята, гледайки я с усмивка.

- Обади ми се, когато пристигнеш!

- Разбира се, Ma Chérie. Au Revoir! - махаше с ръка през прозореца Нина, когато автомобила потегли.

- Чао – махаше след нея Дора.

Остана навън, докато таксито не се скри от погледа ѝ. После се обърна към дома си и тръгна с бавна походка и с лека въздишка на облекчение. Влезе вътре и се огледа. Чакаше я много работа след сутрешното кафе, което щеше да изпие на спокойствие на верандата. Трябваше да размести всички мебели във всекидневната, за да си дойдат пак на мястото.

- Фън Шуй – измърмори тя под носа си. - Пълни глупости! - и тръгна по стълбите към втория етаж, за да освободи Мистър Дарвин от затвора, в който беше през тези няколко дни.