Беше топъл ден в края на пролетта. Още от ранните часове слънцето се усмихваше жарко и предвещаваше високи температури. Хората се бяха разтичали за работните си места и не обръщаха внимание на зелените дървета, гордо разперили короните си, веселите прелетни птици, които бяха пристигнали след дълго пътешествие, както и необятното синьо небе, което сякаш беше решило да опази града от бури и дъждове.

Около десет часа, по главната улица на града нямаше много хора. В делничните дни това беше нормално. Повечето заведения бяха празни и почти никой не заглеждаше витрините на магазините. В този час, по площада вървяха четири дами на около седемдесет години. Бяха се хванали под ръка и образуваха редица, която заемаше голяма част от пътя на минувачите. Вървяха бавно и си говореха тихо, като от време на време избухваха в силен смях, който привличаше вниманието на малкото граждани наоколо. Те приличаха на млади момичета, избягали от училище, които си шушнеха тайни за момчетата, които харесват. Изглеждаха толкова щастливи, че са заедно.

- Какви подаръци, ще купуваш на внуците си, преди да заминеш? - Нора попита Мара, на която ѝ предстоеше пътуване до Гърция на следващия ден.

- О, аз вече им купих – отговори тя. - Те вече не са онези малки деца, които се радваха на шоколади и детски книжки с приказки. Но все пак им взех някои сладки неща от тук, които знам, че харесват.

- Моите внуци са ми казвали, че не искат да им нося подаръци. Предпочитат да им давам пари – обади се Дора Костова, която се намираше в средата на редицата, точно между Нора и Вера. - Но колко пари мога да им дам? Сто лева за тях за петдесет евро в Испания. Това е нищо.

- Е, важен е жестът – каза Вера. - Все пак си пенсионерка, няма от къде да имаш толкова много пари, които да им даваш.

- Така е – съгласи се Дора. - На кое кафене искате да отидем, момичета?

- Има едно много приятно заведение до градската библиотека – предложи Нора.

- Не е ли затворено от много години? - попита я Дора. - Нали онова на ъгъла?

- Да, същото. Отвориха наскоро пак. Запазили са атмосферата от едно време...

- Хмм... Да го видим...

Кафенето беше малко, със зелен сенник над входната врата. Имаше няколко маси отвън, но беше много топло и дамите предпочетоха да влязат вътре. Настаниха се до прозореца, от който се откриваше чудесна гледка към главната улица. Обстановката в заведението напомняше за Париж. Декорациите по стените, стъклените масички с метални крака, столовете с цветни възглавници, цветята под прозорците и дори музиката, която звучеше.

- Добър ден! Избрахте ли си какво да поръчате? - попита ги усмихнатата млада сервитьорка.

- За мен студен чай с лимон – избра си Нора.

- Аз искам студен портокалов сок – обади се Мара. - Та да се разхладя в това време.

- Имате ли ябълков сок? - попита Вера.

- Да, госпожо.

- За мен тогава ябълков сок на стайна температура – усмихна се тя.

- Аз искам чаша горещ шоколад – поръча си Дора.

Сервитьорката записа на едно малко тефтерче напитките, които дамите поискаха и се оттегли.

- Горещ шоколад в горещото време? - изненада се Нора.

- Просто искам нещо сладичко – изкикоти се Дора, макар в очите ѝ да се четеше друго – някаква тъга, носталгия, предизвикана от пробудени спомени.

Нора извади от дамската си чанта малък пакет, опакован с красива хартия и червена панделка. Усмихна се на Мара и ѝ го поднесе с думите:

- Мила, това е малък подарък от мен и момичетата, който да ти напомня за нас през тези два месеца, които ще прекараш в Гърция.

Мара взе подаръка с насълзени очи. Отвори го и видя, че е тънък нежен шал от коприна, обсипан с красиви цветни рисунки, които носеха настроение.

- Ръчна изработка е – подчерта Дора.

- Надяваме се да те кара да се усмихваш, когато погледнеш към красивите цветове – допълни на свой ред Вера.

- Прекрасен е, момичета – погледна с умиление всяка една от тях Мара. - Много ви благодаря! Ще ми липсвате.

След малко сервитьорката се върна с поднос, на който носеше напитките за дамите. Сервира пред всяка една от тях това, което си бяха поръчали. Те ѝ благодариха и тя се оттегли. Дора огледа чашата с шоколад, върху която имаше сложена сметанова розичка и щипка какао. Усмихна се. Сякаш си спомни нещо хубаво, щом видя шоколадовата напитка. Взе чашата и отпи грациозно, повдигайки леко кутрето си. И... остана разочарована. Само една глътка ѝ беше достатъчна да разбере, че това не е горещия шоколад, на който се надяваше.

- Това е отвратително! - измърмори тя, връщайки чашата на масата, а приятелките ѝ я погледнаха учудени.

- Не е ли хубав шоколада им? - попита я Вера.

- Може да е хубав за някоя провинциална бабичка, която никога не е опитвала истинската напитка, такава, каквато трябва да бъде! - с надменен тон заяви тя и повика с жест младата сервитьорка, която наблюдаваше масата им.

- Нещо не е наред ли? - попита плахо момичето.

- Девойче, това ли наричате горещ шоколад във вашето заведение?! Ако исках да пия от онези разтворими каши с топла вода, можех да си остана вкъщи.

- Извинете, госпожо. Ако искате, ще Ви сменя напитката.

- И какво ще ми донесеш? Мляко с какао ли? Не, миличка. Първо собственикът трябва да се научи какъв е истинският шоколад и тогава да го предлага в иначе добре изглеждащото си заведение! - Сервитьорката кимаше с глава и предпочиташе да запази мълчание, за да не предизвика още повече лютивата дама. - А сега ми донеси чаша вода с лимон, за да отмия този ужасен вкус от устата си.

Сервитьорката взе напитката от масата и я отнесе към бара. Дамите се спогледаха с неразбиране. Приятелката им рядко се отнасяше толкова грубо с когото и да било. Обикновено предпочиташе фалшивата любезност и неискрените мили думи, пред това да каже какво мисли в действителност. Нора реши да наруши неловкото мълчание, което беше настанало и както беше най-лесно в подобни ситуации, тя заговори за най-баналната тема, която винаги можеше да разсее всички присъстващи – времето.

Останаха около половин час в кафенето. След като платиха сметката, се поразходиха още малко по центъра на града. Разгледаха витрините на няколко магазина за дрехи, където продаваха качествена, но и скъпа стока. Минаха и през една книжарница, където можеха да останат дълго време особено на рафта с любовните романи. Накрая Мара си купи две книги, с които да си запълва свободното време в Гърция и тръгнаха към спирката. Качиха се на автобуса, който спираше точно в квартала и се разделиха с целувка по бузата. Всички пожелаха на Мара приятно пътуване и да им се обажда, когато има възможност.

Беше почти един часа на обяд, когато Дора Костова влезе в дома си. Мистър Дарвин я посрещна, отърквайки се в краката ѝ. Тя го погали и му допълни купичката с котешка храна. Чувстваше се уморена след разходката и се настани на дивана пред телевизора. Тъкмо започваше следобедният маратон на турските сериали, които следеше. След като хапна, котаракът се настани до нея и замърка тихо. Останаха неподвижни на местата си цели три часа.

През целия следобед обаче, Дора не можеше да се съсредоточи върху сериалите си. Съзнанието ѝ блуждаеше някъде далече и дори да гледаше екрана на телевизора, сякаш изпускаше повечето сцени, които се разиграваха на него. Мислеше си за онази чаша с горещ шоколад... Дали пък не беше същият? Реши, че може би с времето вкусът му се е размил и всъщност не го помнеше. Може би си беше въобразила, че е нещо невероятно, а всъщност не е било така. Опитваше се да си спомни. Трябваше да си спомни! Но не можеше.

След финалните надписи на последния сериал, който излъчваха в следобедните часове по телевизията, Дора Костова стана от мястото си. Мистър Дарвин сякаш дори не усети. Тя взе дамската си чанта и отново излезе навън. Чакаше около двадесет минути, докато дойде автобус, който да я откара до центъра. Слезе на същата спирка. Тръгна бавно по централната улица, която в този час беше по-оживена и хора крачеха на всички посоки. Стигна до градската библиотека. И погледна към ъгъла. Към онова кафене. Този път остана известно време отвън, за да го огледа. Да, беше същото. Рамките на прозорците бяха в друг цвят, както и сенникът отпред. Но си беше същото заведение, каквото го помнеше. Бегла усмивка се появи на лицето ѝ и с нея влезе в кафенето.

Настани се на една маса в дъното. Там беше тихо и уединено. Точно до нея на стената беше закачена голяма черно-бяла снимка на Айфеловата кула. Същата сервитьорка, която беше на работа през деня, забеляза дамата. С досада отиде да я обслужи. Не ѝ се искаше в края на смяната си пак да отнася кривото настроение на една старица. Но все пак това беше част от работата ѝ.

- Добър ден! - поздрави тя, преструвайки се, че не я помни. - Какво ще желаете?

- Чаша горещ шоколад, моля – с мил глас каза Дора.

Докато чакаше да ѝ донесат напитката, тя се огледа. И отвътре заведението беше запазило чара си като от едно време. Масите и столовете бяха нови, но носеха духа на старата атмосфера, която тя помнеше. След малко сервитьорката се върна и поднесе чашата на дамата. Отново имаше сметанова розичка отгоре и щипка какао.

- Надявам се да Ви хареса – обади се момичето, обръщайки се да се връща към бара.

- Почакайте, моля – каза ѝ Дора. Сервитьорката се спря, а госпожата отпи бавно от горещия шоколад. - Простете ми за грубото държание по-рано днес.

- Всичко е наред – усмихна се момичето.

- Просто това място и тази напитка имат специално значение за мен – усмихна се Дора. - Заведението е почти същото като преди петдесет години.

- Да, било е на дядо ми тогава. Дълго време никой не е поддържал мястото, след като се е наложило да затвори, но наскоро баща ми реши да инвестира тук и да възвърне чара на кафенето.

- И е успял. Почти всичко си е същото. Често идвах тук... - заговори тихо тя, гледайки някъде през момичето, сякаш виждаше на стената проектиращите се спомени от съзнанието ѝ. - Идвахме със съпруга ми, докато още ме ухажваше – засмя се за миг. - Обикновено сядахме тук, в дъното, за да бъдем по-усамотени. Винаги си поръчвахме горещ шоколад. В това кафене, той ме целуна за първи път. - Замлъкна. На устните ѝ имаше усмивка, но в зелените ѝ очи се четеше тъга, която бе подсилена, заради напиращите сълзи. - Но нека не ви занимавам с бръщолевенията на една старица. Просто исках да кажа защо това място е толкова специално за мен.

- Разбирам ви – усмихна се момичето. - Радвам се, че ми споделихте – и се обърна отново към бара.

- Канела! - каза след нея Дора на висок глас, сякаш беше открила нещо невероятно. Сервитьорката отново погледна към нея. - Сега си спомних. В горещия шоколад имаше щипка канела. Това правеше вкусът му още по-неустоим.

- Сигурна ли сте?

- Да, напълно! Мисля, че само това липсва, за да бъде наистина такъв, какъвто дядо ви го е правел.

Малко по-късно сервитьорката се върна при Дора с нова чаша горещ шоколад. Този път върху сметановата розичка имаше щипка канела. Ароматът ѝ беше силен и апетитен. Дамата разбърка напитката с лъжичката си и отпи. За миг затвори очи. Докато вкусът галеше небцето ѝ, тя сякаш видя образа на съпруга си. Той стоеше на стола срещу нея и държеше ръката ѝ. Усмихваше се и казваше, че я обича. Дора отвори очи и погледна към момичето. Кимна одобрително с глава. Сервитьорката се усмихна и се оттегли. А дамата остана на мястото си и се наслаждаваше дълго на сладката напитка, гарнирана със спомени.