Слънцето изгря рано. Лъчите му тръгнаха на разходка из целия град. Влязоха неканени и през пролуките на пердето в спалнята на Дора Костова. Тя отвори лениво очите си и видя, че вече се е съмнало. Чуваше и развълнуваните песни на птиците в клоните на дървото пред къщата ѝ. Надигна се леко от възглавницата и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше шест часа. Реши, че е прекалено рано, за да става и си позволи да полежи още малко. Придърпа Мистър Дарвин, който спеше в краката ѝ и го гушна като плюшена играчка до себе си.

След няколко минути чу бръмченето на автомобилен двигател. Някой паркира съвсем наблизо. Дора мислеше да не любопитства, защото не ѝ се ставаше от леглото. Но когато чу познатите гласове на съседите си, не издържа на изкушението да надникне и види какво се случва. Остави котарака да спи, а тя побърза да стане от леглото. Доближи се до прозореца и дискретно погледна навън, отмествайки леко пердето. Очите ѝ се ококориха от учудване и инстинктивно закри устата си с ръка. Не можеше да повярва! Съседите ѝ се изнасяха!

Бързо взе зеления халат, прострян на стола и го облече. Слезе забързана по стълбите и се отправи директно към кухнята. Отвори хладилника и огледа продуктите, които имаше вътре. Чудеше се какво може да вземе да изхвърли в контейнера за отпадъци, та да има причина да излезе на улицата. Все пак не искаше толкова много да бие на очи, че иска да разбере защо съседите, които живяха точно срещу нейната къща на отсрещната страна на тротоара, се изнасят. И то без да са казали на никого! Според Дора Костова имаше нещо гнило в цялата тази история. И тя мислеше да я разнищи. Не искаше да губи повече ценно време, затова грабна една розова пластмасова купа, в която имаше три домата от преди четири-пет дни и излезе от дома си. Отиде бавно до контейнера, гледайки към къщата отсреща. Видя как съпрузите Ана и Тео изнасят багажа си, опакован в кутии. Двама мъже им помагаха да пренесат вещите си до големия камион, паркиран отпред. Когато разбра обаче, че никой не я забелязва, Дора се отклони от пътя си, пресече шосето и отиде право при съседите.

- Добро утро, Ана – поздрави тя. - Как си, миличка?

- Добре съм, госпожо Костова. Благодаря – отвърна без да я поглежда жената, оставяйки кашона. Тя беше ниска и слаба, на около четиридесет години, с къса, черна коса и винаги беше скромно облечена.

- Ще сменяте обзавеждането ли? - попита Дора.

- Не. Изнасяме се.

- Но как? Защо? Толкова... внезапно. На никого не сте казали...

- Нужно ли е да казваме на целия квартал какво възнамеряваме да правим? - обади се Тео, който приближаваше зад Дора, носейки още багаж към камиона. Той беше висок и кльощав мъж, с голям нос и прошарена коса. Ана влезе в къщата.

- Е, не, но... Мислех, че сме по-близки... Все пак живея точно срещу вас. Трябваше да знам.

- Вече знаете – усмихна се той, спирайки се до нея. - Предполагам, че точно заради нас сте навън толкова рано.

- А, не – възрази тя, опитвайки се да изглежда разсеяна. - Просто тези домати са в хладилника от няколко дни и вече намирисват... Та не издържах и трябваше да ги изхвърля.

- Разбирам – престори се той, отправяйки се към камиона.

- Значи някой е купил къщата? - тръгна след него Дора.

- В момента е собственост на една агенция за недвижими имоти. Ще я обявят за продан съвсем скоро и тогава ще имате нови съседи.

- О, милички, защо толкова неочаквано се местите? Квартала ли не ви харесва?

- Харесва ни тук. Но... така се получи – усмихна се мило Тео.

- Къде ще живеете сега?

- Отиваме при майка ми. Тя има апартамент в другия край на града.

- А малкият Никола сигурно ще трябва да смени училището – заговори Дора за сина на съпрузите. - За децата е трудна подобна промяна. Те приемат нещата по различен начин...

- Ще се справи. Той е силно дете – тръгна Тео отново към къщата.

- Между другото къде е момченцето? Не съм го виждала от известно време? - следваше го любопитната дама като сянка.

- Той е вече при баба си. Настани се в новата си стая в апартамента. - Спря се точно на прага на дома си и се обърна към Дора. - Не мислите ли, че е време да тръгвате, госпожо Костова? Ние имаме работа и не можем да Ви отделим много време за приказки.

Тя го гледаше така, сякаш не вярваше на грубостта, с която се отнасяше към нея. Присви очите си и вдигна високо брадичката си.

- Да, разбирам. Хубав ден! И дано финансовите ви проблеми да се разрешат скоро, за да не се налага дълго време да живеете при майка ти.

Дори не изчака какъвто и да било отговор, а тръгна право към дома си. След малко, когато тъкмо беше преминала към отсрещната страна на улицата, Дора чу гласа на Тео.

- Госпожо Костова! - извика той след нея. Тя се спря и се обърна. - Забравихте за доматите - каза ѝ с подигравателна усмивка върху лицето той.

Дора тръгна с тромави крачки към контейнера за отпадъци, отвори капака и изсипа доматите от купата, която носеше. После се обърна отново към дома си и тръгна забързана по тротоара, наблюдавайки с периферното си зрение как Тео влиза в къщата, за да вземе други кашони с багаж, които да занесе в камиона.

Почти през целия ден, Дора Костова не излезе от дома си. Стоеше до прозореца в кухнята и наблюдаваше как Тео и Ана се изнасят, скрита зад тънкото перде на цветя. Мистър Дарвин лежеше в скута ѝ и не се вълнуваше като стопанката си какво се случваше навън. Дора беше преброила кашоните, които семейството качваше в камиона. Успя да види част от мебелите, които бяха решили да вземат със себе си и установи, че обзавеждането им е било евтино и обикновено, дори без особен вкус. Това беше поредното доказателство за нея, че бившите ѝ съседи никога не са разполагали с много пари, дори когато са се сдобили с къщата, за която са спестявали много време.

Опита се да си спомни кога Тео и Ана бяха дошли в квартала. Беше преди дванадесет години. Тогава Ана беше бременна с Никола. Дора беше решила, че е в седмия или осмия месец, защото коремът ѝ щеше да експлодира. Младото семейство се беше нанесло много бързо. Само за месец вече къщата, според думите им, беше готова за живеене. А любопитната им съседка не беше видяла бригада с майстори, които да правят някакви съществени ремонти. По изцапаните с боя дрехи на Тео предполагаше, че той сам е пребоядисал стените и таваните на стаите. После с едно ремарке, теглено от семейния автомобил, Тео и негови приятели бяха донесли някакви мебели, които в никакъв случай не бяха достатъчни за обзавеждането на цялата къща. Затова Дора реши, че предишните собственици са оставили голяма част от вещите си, които новото семейство щеше да ползва.

Съседите ѝ не бяха много разговорливи. Няколко пъти тя беше ходила до дома им, докато Ана разсаждаше цветята в градината или докато Тео боядисваше оградата. Говореха си общи приказки, но в повечето случаи, когато задаваше някакви въпроси, Дора получаваше незадоволителни за нея отговори. А тя не обичаше така. Искаше да ѝ се дават подробни обяснения, за да не остане забулено в неизвестност някое кътче от живота на хората на улицата.

Спомни си за малкия Никола. Той беше чаровно и много добре възпитано момченце. Имаше кестенява коса и големи сини очи. Дора го виждаше всеки път, когато се прибираше от училище с голямата раница на гърба му. Винаги я поздравяваше любезно, когато я срещнеше на улицата. Дори веднъж, когато тя беше тръгнала да изхвърля боклука си, детето ѝ помогна, когато видя, че носи повече от една торба с отпадъци в ръцете си. Но като се замисляше, не го беше срещала в квартала вече около месец. Това ѝ се стори странно. Все пак беше сигурна, че много неща за това семейство ще останат скрити за нея. А това никак не ѝ харесваше.

Още щом камионът потегли, а след него и Тео с Ана в семейната им кола, Дора Костова стана от стола. Остави Мистър Дарвин да спи в кухнята, а тя излезе от къщата. Тръгна по тротоара, отправяйки се към края на улицата. Не след дълго стигна до една къща, която приличаше много не нейната, застана пред входната врата и натисна звънеца. След малко на прага се показа нейната приятелка Нора.

- Как си, скъпа? - попита тя, целувайки я по бузата за поздрав. - Заповядай, влизай!

Дора се настани във всекидневната. Нора ѝ сервира чай и едни маслени сладки, които беше опекла сутринта и чийто аромат се носеше из цялата къща.

- Знаеш ли кой напусна днес квартала? - поде Дора, нетърпелива да сподели информацията, която имаше.

- Кой? - настани се до нея Нора, отпивайки от чашата си с чай.

- Ана и Тео от къщата срещу моята.

- Така ли? - не изглеждаше особено ентусиазирана домакинята и гласът ѝ го издаваше.

- Да! И то съвсем неочаквано. Никой не знаеше.

- Може би са го обмисляли отдавна, но просто не са искали да казват на никого.

- Тази сутрин отидох при тях, докато си изнасяха багажа – опита от чая си Дора и после остави чашата на масичката пред нея. - Споделиха ми, че имали проблеми... Финансови проблеми.

- О, това е жалко. Млади хора са, с дете. Дано се оправят нещата.

- Да, но... - понеже виждаше, че Нора няма особен интерес към тази история, Дора реши да я украси, за да изглежда по-пикантна за клюкарстване. - Говори се, че имат проблеми в брака. И то заради Тео. Има страст към хазарта.

- Не може да бъде! - най-после вниманието на домакинята беше привлечено. - Това е ужасно! Заради неговите пороци да страда цялото му семейство... Срамота!

- И аз така мисля. Горката Ана! Тя е добра жена, но наивно влюбена в този мъж, който не я заслужава. А да знаеш как се отнесе с мен сутринта! Изгони ме по толкова груб начин! Отидох да се сбогувам, а той ме хвана под ръката и ме изкара на улицата като някоя натрапница.

В такива моменти, Дора не знаеше какво се случваше с нея. Имаше необикновената способност да измисля истории за съседите си, които да представя за напълно реални пред хора, които знаеше, че ще ги разпространят. Не го правеше умишлено. Поне в повечето случаи. Този следобед с Нора беше различен, защото тя не проявяваше интерес към разказа ѝ. Дора беше свикнала винаги, когато казва нещо, което е научила за хората в квартала, приятелките ѝ да я слушат в захлас и дори една част от тях да позеленява от яд, че те не са първоизточника на някои от най-пикантните клюки за разпространение наоколо. А в други случаи, просто докато говореше, някои думи сами се изплъзваха от езика ѝ в изреченията, които излизаха от устата ѝ. Думи, които биха преувеличили в пъти повече някоя случила се дреболия, с цел да я превърне в грандиозна клюка. Понякога си мислеше, че това граничи с неоспорим талант. Като този на жените преди векове, които са събирали децата край огъня и са им разказвали приказки, които са променяли на места, само за да ги превърнат в по-интересни за аудиторията си. И всичко се е случвало на момента. Без предварителни размишления и чернови в главата. Както при Дора.

След три дни, вече всички жени в квартала, които се интересуваха от живота на съседите си така, сякаш беше популярен турски сериал, говореха за причините, поради които Тео и Ана са се изнесли. Но както при детската игра на развален телефон, всеки беше предал историята по малко по-различен начин, защото не е разбрал нещо или просто беше решил да я промени. Основната версия беше, че Тео е комарджия, който е пропилял всички спестявания и е затънал в дългове, заради които се е наложило да продадат къщата толкова спешно. Дори някои казваха, че властни мафиоти са замесени и му искали пари. Според тях семейството се е покрило, за да не бъдат намерени и убити. А Дора стоеше встрани и безмълвно наблюдаваше с усмивка така, сякаш беше създала истински шедьовър, завладял целия свят.

Изминаха две седмици, откакто къщата от другата страна на улицата, беше опустяла. Не се виждаха нощем светлини отвътре. Прозорците не бяха оставени отворени, за да се проветрява. Цветята в градината започваха бавно да умират, защото нямаше кой да ги полива. А входната врата сякаш все тръпнеше в очакване някой да превърти ключа в нея и да пусне живота отново да влезе вътре. Но само един брокер беше дошъл преди седмица, за да сложи табела отпред, надписана с големи червени букви „Продава се“ и номера на агенцията за недвижими имоти. Но никой до момента не бе проявил интерес към този дом.

Тази нощ, Дора Костова остана дълго на верандата, облегнала се удобно в люлеещия се стол. Мистър Дарвин се беше излегнал на перваза между две саксии, от които стърчаха зелени растения. Голата крушка светеше над входната врата и събираше първите комари за тази година, които навестяваха улицата. Дора се полюляваше тихо, вперила поглед в къщата отсреща. Беше замислена. По лицето ѝ беше трудно да се прочете каквато и да е емоция. Беше застинало, а погледът ѝ се рееше някъде далече. От време на време си поемаше дълбоко въздух и после го издишваше тежко, сякаш нещо ѝ тежеше на душата и не я оставяше намира.

В съзнанието ѝ постоянно се въртеше онова, което беше видяла в централната емисия новини, които гледаше преди да излезе на въздух в прохладната вечер. То сякаш накара сърцето ѝ за миг да спре и после трудно продължи пак да бие в нормалния си ритъм. Онова лице, което беше видяла, ѝ беше много добре познато. Първо си мислеше, че може и да се бърка, защото все пак не го беше срещала повече от месец. Но когато казаха името му, вече беше сигурна, че е той. Никола. Никола, който се роди, когато Тео и Ана се преместиха на тази улица. Никола, който живееше в къщата отсреща. Никола, който беше тежко болен и родителите му отчаяно се опитваха да съберат парите за спешната операция, която трябваше да му се направи. По новините съобщиха, че семейството е било принудено дори да продаде дома си, но парите пак не били достатъчни и за това търсят помощ от добри хора, готови да се отзоват. Имаше и банкова сметка, по която всеки, който иска можеше да дари пари. Дора я записа. Едва успяваше да държи химикалката в ръцете си, защото те трепереха непокорно и не искаха да ѝ се подчинят. Устните ѝ бяха силно свити, но треперещата брадичка издаваше, че едва се сдържа да не заплаче. А онзи обръч, който стегна гърлото ѝ я държа дълго време и не ѝ позволяваше дори да преглътне. За това тя просто излезе на верандата, размишлявайки и надявайки се все пак съвестта да ѝ позволи да поспи тази нощ.

Рано сутринта Дора Костова хвана автобуса, който я отведе в центъра на града. Слезе на спирката, която беше най-близо до банката, в която държеше спестяванията си. Преведе сума пари по сметката за дарения на малкия Никола. Не беше много, но се надяваше да помогне. Надяваше се съвсем скоро цялата сума за операцията да бъде налична и след нея детето да оздравее. Сякаш щом излезе от банката и пое по централната улица, за да се поразходи, Дора усети как обръчът около врата ѝ леко се поотпусна и тя успя да преглътне.