ХепиХейл (Йонатан Ангелов) 3 декември 2018 г., 11:02 ч.

Кръв и Сълзи - 03 

38 2 0

III

 

        Там дълбоко под земята тъмнината изпълваше цялото пространство. Можеше да се стигне само по един път до там. По тесните разнебитени стълбища в спираловидна форма. Тук се държаха затворниците на императора. По принцип всеки, който слизаше носеше факла със себе си. Не само за да вижда къде стъпва, а и за да има компания в тъмнината. Като че ли нещо страховито се криеше в нея, но Майкъл беше слязъл сам. Беше преглътнал страха. Той се беше облегнал на една от решетките, а от другата страна Зак му подпираше гърба. Макар и решетките да го държаха напълно. Само така можеха да усетят присъствието на другия.

        - Защо го направи, Зак?

        - Какво имаш предвид Майкъл?

        - Не се прави, че не разбираш! - макар и да не можеха да се видят Зак само по-гласа разбра, че той плачеше. - Защо се остави да те победя?

        - Явно те бях подценил. Моя си е вината.

        - Глупости. Не можеш да ме заблудиш. Израснали сме заедно Зак. Били сме се рамо до рамо. Виждал съм колко си силен. И ти отлично знаеш, че не мога да те победя. За това те питам… Защо се остави да те победя?

        - Ти какво си мислиш, че щеше да стане, ако бях спечелил? - Зак го остави за момент да види дали ще получи отговор. - Знаеш, че който не спазва думата на императора бива екзекутиран. Ако не ме беше заловил ти и Дженифър сега щяхте да сте мъртви.

        - Глупак! Ами ти? Няма ли сега ти да бъдеш екзекутирания?

        - По-добре един от колкото трима. Трябва да се грижиш за жена си Майкъл и да отгледаш детето си. Аз нямам никой. Отдавна семейството ми е мъртво. Само брат ми остана. Но той може и да се оправи и без мен.

        - Ти наистина си ужасен приятел.

        - Пак заповядай. - Зак се засмя леко и настъпи тишина. Чуваше се само хлипането на двамата приятеля. - Мисля, че е време да вървиш. Няма да е добре, ако разберат, че си бил при мен. Предполагам това е последната ни среща.

        - Обичам те брат.

        - Да знам.

 

        Скипър вече беше в убежището. Веднага разказа случилото се на Ерик. Всички се бяха струпали около него и чакаха да чуят какво ще каже. Самия той не знаеше как да реагира. Макар и да знаеше, че всеки път, когато Зак напускаше това място имаше вероятност никога да не се върне. Никога не беше мислил какво ще правят, ако наистина стане. Не знаеше какво да правят без него. Той не можеше да заеме мястото му. Само запълваше липсата на присъствието му докато го нямаше. Не беше готов да поеме нещата в свои ръце.

        - Какво ще правим Ерик? - плахо попита Мария.

        - Няма какво да направим.

        - Какво имаш предвид? - веднага се включи Скипър. - Трябва да му помогнем.

        - Нито знаем къде е, нито знаем дали още е жив. Можем единствено да се молим за неговото завръщане и да чакаме.

        - Не мога да седя просто така. Ако не искаш да ми помогнеш да го спасим сам ще го направя.

        - Не бъди безразсъден Скипър! Не можем да направим нищо в това положение. Никъде няма да ходиш. Забранявам ти.

        Скипър ядосано избяга в плач от разговора. Не можеше да спори с него. Знаеше, че Ерик беше прав, но не искаше да седи скръстени ръце. Обвиняваше се за случилото се. Ако не беше излизал нямаше да бъде хващан от надзирателите. Нямаше стария Уили да бъде прогонен от убежището. Нямаше Зак да остане сам да се бие. Всичко беше по негова вина.

        - Наистина ли нищо няма да направим Ерик?

        - И аз искам да му помогнем Мария. Повярвай ми. Но е най-правилно да чакаме. Това би направил Зак.

 

        Зак чуваше някой да слиза по стълбите. Стъпка след стъпка шума ставаше все по-силен. Сигурно идват за мен. - помисли си той. Време беше. Той даде всичко от себе си за да защити хората. Искаше да ги спаси и да види края на войната, но явно ще трябваше някой друг да довърши започнатото. Той даде своя дял.

        Светлината от факлата огряваше влажните стени. Можеше да се види мръсната клетка, в която лежеше Зак. Пред него стоеше млада девойка. Тя имаше къса черна коса. Носеше широка, но фина рокля до коленете. Корема и беше издут. В едната ръка държеше факлата, а в другата ключове.

        - Дженифър, какво правиш тук? - попита Зак.

        - Не е ли очевидно. Освобождавам те. - Дженифър започна да пробва различните ключове.

        - Няма нужда. Аз по мое желание съм тук. Не се притеснявай за мен.

        - Не мога да ти позволя да умреш. Заедно с теб ще умре и надеждата. - третия ключ влезе в ключалката и катинара падна на пода. - Всички вярват в теб. Ако ти си заминеш няма да има кой да се бори за свободата ни.

        - Няма да тръгна от тук. Ако го направя ще те убият за предателство.

        - Някой трябва да плати за това, което направи Майкъл. Връщам ти услугата.

        - Той няма да ми го прости. Не мога.

        - Напротив, няма да си го прости, ако бъдеш убит. Ще се обвинява до края на живота си. Наистина ли искаш да му причиниш това? Нямам време да споря с теб. Тръгвай преди да дойдат надзирателите.

        - Ще се върна за вас.

        Зак се изправи и затича в тъмнината. Не чувстваше, че постъпва правилно, но Дженифър беше права. Майкъл нямаше да си го прости. За това щеше да се въоръжи и да се върне да им помогне. Нямаше да остави нещата така.

 

        Императора скубеше косите на Дженифър. Размяташе главата ѝ наляво надясно. Крещеше ѝ и я удряше. Накрая я пусна и тя се строполи пред него. Майкъл лежеше на колене държан от двама надзирателя. Можеше само да гледа.

        - Мръсница, имаш ли си идея какво направи?! - крещеше императора.

        - Моля ви императоре. Простете ѝ! - умоляваше го Майкъл.

        - Това е непростимо. Трябва да бъде наказана със смърт!

        - Умолявам ви императоре. Вместо нея накажете мен.

        - Ти не си направил нищо грешно четиринадесет. Тя трябва да плати сама с живота си.

        - Моля ви, тя е бременна. Носи моето дете. Бих направил всичко за да…

        - Може да съм виновна… - прекъсна го Дженифър. - Но детето ми не е направило нищо. Моля ви нека първо родя и после да бъда наказана.

        - Престъпникът трябва да бъде наказан моментално. Няма изключения. Това се правилата. Убийте я!

        Единия от надзирателите пусна Майкъл за да си извади сабята и светкавично промуши Дженифър в гърдите. Той бавно извади сабята си от тялото ѝ.

        - Нещастник, разкарай се!

        Майкъл се измъкна и избута надзирателя. Той изпусна сабята си. Императора му направи знак да го остави и той се отдръпна. Майкъл хвана Дженифър с двете си ръце и заплака над нея. Сълзите му падаха на лицето ѝ и се спускаха по бузите ѝ. Не можеше да говори. Всичките му чувства се изливаха във виковете му, които изпълваха стаята.

        - Съжалявам Майкъл. - Дженифър протегна ръка и погали лицето на Майкъл за последно.

        Той внимателно остави тялото ѝ на пода. Отне му няколко минути да се успокои. Майкъл избърса сълзите си. Погледа му беше върху императора. Поглед пълен с омраза и желание за отмъщение.

        - Съжалявам четиринадесет, но такива са правилата. И на мен ми е мъчно, но…

        Майкъл изобщо не го слушаше. Беше взел сабята от пода и се втурна към императора. Опита се да замахне към него, но досега не беше вдигал сабя. Тя тежеше и едва успя да замахне. Дори не успя да го одраска. Императора веднага нареди на двамата надзирателя да го заловят. Те отново го свалиха на колен и взеха сабята от ръцете му.

        - Четиринадесет. Това, което се опита да направиш е непростимо. - изрече императора. - Дори на теб не мога да го простя. Трябва да бъдеш наказан. Отведете го и подгответе площада за екзекуцията.

 

        Портата се отвори. Зак стоеше на прага. Мъжете, които стояха на пост не можеха да повярват на очите си. Той пристъпи напред и ги поздрави. Веднага всички се струпаха около него в бурни викове. Всички бяха безумно щастливи, че го виждат жив. Скипър се опитваше да си проправи път между тълпата. Буташе се между жените, пълзеше под краката на мъжете и най-накрая стигна до Зак. Скипър се хвърли в него и го прегърна. Очите му бяха червени и влажни.

        - Съжалявам Зак! Повече няма да излизам. Обещавам ти.

        - Защо се притесняваш Скипър? Нали ти казах, че ще дойда по-късно. - Зак се усмихна и продължи напред.

        Искаше му се да си почине. Да си поговори с всички, но нямаше време. Ако се забави прекалено много, повече нямаше да види Дженифър и Майкъл. За това беше отишъл в оръжейната. Преглеждаше ножовете, презареждаше оръжията, взимаше амуниции.

        - Какво ще правиш Зак? - попита го Ерик.

        - Ще освободя един приятел.

        - Сам?

        - Винаги съм се справял сам. Защо не и сега?

        - Голям си инат. Няма да поискаш помощ… - Ерик гръбна един пистолет и започна да го презарежда. - Ще дойда с теб.

        - Щом така си решил. Но от сега те предупреждавам, че няма да бъда способен да ти пазя гърба.

        - Няма и нужда. Аз съм този, който ще ти пази гърба.

        - Добре тогава, да го направим!

        Двамата взеха всичко нужно. Сбогуваха се с другите за всеки случай и напуснаха убежището.

© Йонатан Ангелов Всички права запазени

3/6 (Трета от шест части)

Приятно четене 😊

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.