Plevel (Силвия Илиева) 6 септември 2017 г., 10:36  

Къде е Ирина 13 

329 9 22

 

13.

По обяд инспектор Иванов и сержант Мишев пътуваха към Йордан Глишев – любовника на жертвата. Дългите слаби крака на инспектора се удряха в таблото на колата при всяка неравност на пътя. Борис извади салфетка от джоба на бялата си риза и избърса почти незабележимия прах по черните си кожени обувки. Мишев намали и отби в паркинг за тирове. Под прежурящото слънце паркингът беше буквално поднесен на тепсия и отдалече създаваше илюзия, че в средата му има огромна локва. Ресторант „Хелиос” се намираше точно на един такъв паркинг на пътя за град Л. Построено от дървени плоскости, боядисани в бяло и материали тип „направи си сам”,  декорирано с цветни петунии, храсти и увивни растения, заведението изглеждаше китно и непретенциозно. Масите бяха украсени с тъмно червени покривки, бели карета и порцеланови вазички със сухи цветя. Обстановката лъхаше на домашен уют и явно готвеха вкусно, защото въпреки отпускарския юли, беше пълно с посетители. Миризма на току-що подправена супа изпълни ноздрите на Борис. Изпаренията от готвеното се стичаха по прозорците на малки вадички. Вентилаторът на тавана прелиташе над сервитьора, който стъпваше ситно с две купи шкембе. На терасата се хранеха клиенти на още пет-шест маси, а от тонколоните се разнасяше пенлив шлагер на Том Джоунс. Аромат на счукан чесън го чукна по кривия нос закачливо. Борис преглътна слюнката си и се загледа в надписа на пожълтяла хартия, окачен на стената, който гласеше: „Лесно е да се правят пари. Трудно е да ги печелиш, с лоялността на куче.” Той погледна към бара. Зад него едър, среден на ръст, млад, късо подстриган русоляв мъж с очила полираше халба. Светлосинята му риза подчертаваше матовата кожа и зеления цвят на очите му. Той обясняваше на възрастна двойка за бъдещата магистрала, която щяла да осакати бизнеса му и живо се горещеше. Изглежда двойката го слушаше с интерес и не бързаше за никъде. Бъбривеца го беше хванала логореята и не забеляза новия посетител. Борис се приближи  към бара с плавна стъпка и спря. Възрастната двойка изгледа представителната фигура на новодошлия.    
– Търся собственика на заведението. 
Чипият месест нос и пухкавите устни на зеленоокия се раздвижиха.
– Аз съм собственика. 
Борис извади служебна карта за легитимация:
– Инспектор Иванов. 
– Инспектор?...
– Вие сте Йордан Глишев, нали? 
–  Да, аз, но…
Борис му подаде призовката. Мъжът с очилата хвърли паникьосан поглед към документа и зачете. „Призовка за явяване в качеството на свидетел по преписка номер…”
– Какво е това?
– Призовка. Трябва да дойдете с мен, вземете си личните документи!
Възрастната двойка се спогледа.
– Къде да дойда? Чакайте! За какво съм призован? – кръглото му лице се зачерви от вълнение.
Инспекторът искаше да се отърве от любопитните очи, които сякаш надничаха иззад лъжиците и тръгна към паркинга. Той се качи на задната седалка в патрулката и остави вратата отворена. Както и предположи, зеленоокият го последва. Борис погледна към Йордан Глишев. 
– Качете се в колата, господине!
– Сигурно е станала някаква грешка. Как така ще се качвам? Как така ще идвате тук и ще ме задържате? Кажете ми за какво става въпрос. – Той удари документа с едрите си пръсти. – Тук пише, че имам право да се явя с адвокат, със защитник! – упорстваше Глишев и извади от дънковите си къси панталони телефон.
– От какво ще се защитавате, господин Глишев? Разследваме убийство. 
– Убийство ли? Откъде накъде убийство? Ха-ха-хаа! Убийство! Кой е убит?
– Качете се в колата и спрете да викате! – изнерви се инспекторът.
– Но аз нищо не знам. Обвинявате ли ме в нещо? Имате ли доказателства? – над устните му изби пот.
Борис запази хладнокръвие.
– Господине, явявате се единствено като свидетел. Никой в нищо не ви обвинява. Бъдете така добър да дойдете с нас и да ни съдействате. Водим разследване. Съпротивата ви само ще усложни ситуацията.
– Казвате, че не съм заподозрян, така ли? – отпусна жестикулиращата ръка.
– Да, точно така. Ще проведем една малка беседа – уточни инспекторът.
Йордан Глишев измери с поглед пълните маси, после бялата патрулка и пъхна телефона в джоба си.
– Добре, ще дойда. Само да си взема документите.
Докато пътуваха към управлението, Борис пресмяташе как да го притисне. 
Приличаше на обигран и интелигентен млад мъж с дар слово, а трябваше да му вземе пръстови отпечатъци. Нямаше да е лесно. Имаше право да откаже и Борис не можеше да направи нищо по въпроса.
– Хубаво заведение имате, господин Глишев. Отдавна ли се занимавате с този бизнес?
– От 97-ма година.  
– Сигурно имате много работа?
– Така е. Оставих баща си в кухнята, а имаме само още трима души персонал.
–  Майка ви, предполагам, също работи тук?
–  Майка ми ли? Не. Не съм я виждал от четиригодишен… – направи пауза. – Този април погасихме последната вноска с баща ми и реших да уча.
– Какво учите?
– Философия. 
– Интересно. Сигурно ви харесва?
– Философията е моята страст – очите му грейнаха. – Скоро спечелих една олимпиада.
– Ами заведението?
Йордан Глишев погледна през прозореца и оправи очилата си.
– Заведението е сбъднатата мечта на баща ми. Той имаше съдружник, но му изплатихме половината част. Всъщност философията е приложима във всяка сфера – увери го зеленоокият. 
– Сигурно сте прав.
– Кажете ми кой е убит? – настоя младият мъж.
– Имайте търпение. Отиваме в районното.
 
***
 
В районното управление Ирина вече я нямаше. При вида на Борис секретарката смутено смутено примигна, опитвайки се да си придаде спокоен вид. Тя посочи кожен стол на свидетеля и приглади черния си панталон. Инспекторът мина зад бюрото си. Тъкмо щеше да седне, когато получи просветление и вместо срещу свидетеля, той придърпа стол и седна странично на Глишев. Преди да се разведе, жена му често използваше този психологичен трик във фирмата си за сключване на сделки. Тя му беше разяснила, че позицията „един срещу друг” се тълкувала като отбранителна и можела да създаде бариера между събеседниците, а „един до друг” ги предразполагала. Само трябвало да се внимава, да се спази личната територия.
Вентилаторът пореше въздуха. Секретарката попълваше личните данни на Глишев и хвърляше по едно око на двамата мъже седнали един до друг. Борис Иванов сплете пръсти върху черния си панталон, чийто ръб все още личеше и сви краката си.
– Господин Глишев, доведохме ви тук, защото получихме информация, че познавате жертвата отблизо. 
Глишев обърна глава към Иванов.
– Говоря за Вера Монова – погледите им се срещнаха.
– Вера ли? – скръсти ръце.
– Намерихме я в чувал. Застреляна. 
– Вера? Коя Вера?
– Разбрахме, че с нея сте имали интимни отношения. 
Глишев мълчеше и гледаше налудничаво в черните излъскани обувки на инспектора.
Изведнъж стана и направи няколко крачки към прозореца. Планините отсреща станаха тъмно сини.
– Искате да кажете, че Вера не е жива? – гледаше смаяно мъжът.
– Да. 
– Сигурен ли сте, че говорим за една и съща жена?
– Вера Монова, съпругата на Владо Монов – изрече инспекторът.
Йордан удари стената с юмрук и изрева.
Секретарката погледна плахо към инспектора, който не помръдваше и стоеше с безизразна физиономия във все същата позиция с преплетени пръсти. Тишината ставаше тягостна. Вентилаторът не освежаваше обстановката.
– Имате ли цигара? Тук пуши ли се?
– Да, запалете – Борис му подаде запалка и цигари, като се опитваше да разгадае изражението му.
Глишев стоеше прав до прозореца и пушеше като неопитен пушач. Явно му беше за първи път. Дръпна още два пъти, закашля се и хвърли недопушената цигара през прозореца.
– Кога се видяхте с Вера за последно, господин Глишев?
– В понеделник. 
– В колко часа?
– Сутринта беше, не помня часа. Изпи едно кафе, качи се в колата и отиде на работа. Каза да не ѝ звъня, тя щяла да ме потърси. 
– Вера имаше кола, така ли? – изненада се Борис.
– Не знаехте ли? 
– Каква кола?
– Джип "Тойота Хайлукс", цвят бордо. Не сте ли я открили? – учуди се мъжът.
– Помните ли регистрационните номера?
– Естествено, бях с нея, когато го регистрира. 
– Офелия, запиши номерата, пусни колата за издирване и се обади на прокурора.
Секретарката записа номера и проведе разговор. Борис запали цигара. Тъмните му очи изглеждаха замислени. Секретарката приключи разговора и седна отново на пишещата машината.
– Господин Глишев, къде бяхте в понеделник вечерта между 21-22 часа?
– В понеделник? Тогава ли е станало? 
– Така смятаме.
– В девет бях у нас. В десет отидох да затворя ресторанта – Йордан свали очилата си. – Вера е била мъртва вече, така ли? 
– Някой може ли да потвърди, че сте бил вкъщи, а след това в заведението?
– В заведението се видяхме със сервитьора.
– А вкъщи?
– Бях сам. 
– Кой може да е мразел толкова много жертвата, че да иска да я убие?
Йордан Глишев се обърна. 
– Разпитахте ли съпруга ѝ? 
– Не мога да ви дам тази информация.
– Разпитайте го! Той мразеше Вера.
– На колко години сте, Йордане?
– Това пък защо? – сложи очилата си Йордан, като гледаше разсеяно. – Дадох ви данните си.
– Ще ви питам нещо извън протокола. Имате пълното право да не ми отговаряте.
– Питайте! – той седна до инспектора и наведе глава.
– Какво правеше хубав и интелигентен младеж като вас с около петнайсет години по-голяма омъжена жена?
При този въпрос от очите на младия мъж захвърчаха искри.
– Това ли било? – побесня той, забравил за официалната форма на обръщение. – Ти няма ли да остарееш, инспекторе? А?
Борис мълчеше победоносно. 
–  Какво е времето? Кажи, де! Една относителна константа е! – Очите му светеха. – Утре ще се събудим на седемдесет, ако имаме късмет… – той стана и се наведе към лицето на инспектора – и ще помним точно петнайсет щастливи минути от живота си.
Инспекторът погледна Йордан в очите.
– Обичахте ли я?
– На психотерапевт ли съм, или в полицията? Казах ви достатъчно! Не ме карайте да говоря повече. 
–Това няма да се записва, Йордане. Просто си говорим. 
– Обичам я. Доволен ли сте? –  от устата му хвръкна слюнка. – Не съм срещал такава жена като нея и съм сигурен, че и вие не сте. 
Той извади кожен портфейл от панталона си, отвори го и го сложи пред очите на Борис. Зад прозрачната преграда гледаха две теменужено сини очи с дълги тъмни вълнисти коси.
– Тя е, ето, толкова красива и проклето клише, но притежава и духовна красота. Притежаваше. Господи! Едва ли сте видели същата жена от снимката?
– Ревнувахте ли я?
– Може и да съм я ревнувал, защо? Мъжа ѝ, тоз-зи…
– Защо мислите, че може да е той?
– Кой друг тогава? Не знам – кръстосаха погледи.
– Кои са хората, с които общуваше Вера?
– Приятелки, колеги… Не ги познавам лично.
– А баща ви сигурно е знаел за връзката ви? 
– Знаеше.
– Как я приемаше?
– Не я приемаше. 
Офелия прати поглед към Борис. Не личеше никакво безпокойство по лицето му.
– Възможно ли е той да е искал да ви спаси от Вера? – продължи инспекторът.
– Да ме спаси ли? – изсмя се Йордан. – Какви ги говорите? Никога!
– Кога се срещахте с Вера?
– Знаете ли, инспекторе, тя беше липсващия сегмент от живота ми и не беше Вера, тя беше моята Любов. Срамуваше се от голямата ни разлика. Опита се да скъса отношенията си с мен неведнъж, но аз се преборих с предразсъдъците ѝ. Тя ми обеща да остави онази твар… – направи пауза и сви дебелите си пръсти. – Кога ще бъде погребението? 
– Скоро, Глишев. Сега ще трябва да вземем пръстови отпечатъци от вас.
– Защо? Нали не съм обвиняем? 
– Нали няма какво да криете? – подразни го Борис.
– Нямам – Йордан го стрелна с периферното си зрение. – Не съм способен на такава жестокост. Трябва да видя тялото! Кой го разпозна?
– Спокойно, Йордане!
– Откъде сте сигурен, че е тя? Нали е била обгорена и неразпознаваема?
– Не съм споменавал такова нещо – отсече инспекторът. – Защо смятате, че е била обгорена?
– Нали вие ми казахте? – гледаше объркан Йордан.
– Не съм казвал подобно нещо, господин Глишев. Казах ви, че е застреляна.
– Аз… сигурно от новините, няма как да знам иначе. Не ви лъжа, инспекторе!
Борис го изгледа надменно и запази спокойствие. 
– Сега ще снемем отпечатъците ви. Ще вземем и натривки за барутни частици. Подпишете всичко. Секретарката ми ще запише и телефонния ви номер. Запомнете, не трябва да напускате града!
След няколко минути младият мъж излезе от управлението.
Дали Йордан беше убиеца, това инспекторът не успя да установи. Не разбра и дали Ирина лъже, въпреки издайническите си жестове. Разбра само едно, че любовта понякога прилича на лоялно куче, понякога фучи и драска като котка, но и в двата случая е в името на Някого.
 
 

 

 

 


 


 

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • PepiPetrova (Pepi Petrova) Много увличащо, Силве. Привет!
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря, Веси и Лина! Давам!
  • линасветлана (Лина - Светлана Караколева) Наваксах, давай нататък!
  • Vessymark (Весела Маркова) Закъснял коментар поднасям Силве, но след първия прочит се връщам отново. Драматичните и необичайни връзки между героите за мен са най-интригуващи, а и да, аз вярвам на Йордан, мисля, че е искрен. А разпитът и детайлите, както и надписът в заведението - особено много ме впечатлиха тук. Напред към 14,
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря ти, Хари!
  • Eipril (Хари Спасов) И аз чета!!!
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря, Роби! Комплимент си е отвсякъде, много мило! Знам ли, какво ще ми прищрака, не правя планове, но оценявам подкрепата ти! Бъди здрав!
  • Роби (Роберт) С Елица.
    Имаш познания в тази област, чудесно разказваш и това увлича читателите!...Браво, Силвия!...Поначало нямам нужното търпение да чета проза, но вече съм ти фен и ще те следвам до финала на тази история...А може би после и на много други истории, а?...
  • Plevel (Силвия Илиева) Ели, Люси, Жани, благодаря ви мили момичета! 🍀🍀🍀
  • djudjii (Жанет Велкова) Страхотен завършек на тази част!
    Чета аз, чета... Браво, Силви!
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Много интересна част. Чета си с удоволствие🌼🌻
  • voda (Елица Ангелова) Водиш диалога като истински специалист, Силвия.
    Извайваш живи образи – с убедително поведение.
    Не ми се иска Йордан да е убиецът. И дано...
  • Plevel (Силвия Илиева) Честит празник и на теб, Латинка! Благодаря, продължавам . 🍀
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) !
    Честит празник на Съединението на България, Plevel!
    Чакам продължението!...
  • Plevel (Силвия Илиева) Владимир, благодаря.
    Васе, благодаря! Това, което казваш много ме радва. Притесних се, че някой вече се е досетил, поздрави и на теб .
    Мариана, благодаря, мислех че само на мен, така ми се струва (колкото и нескромно да звучи). Старая се да проверявам в Гугъл всяка метафора и сравнение, за да не се повтарям, макар че много е изписано и едва ли ще открия топлата вода, но не ми пречи да пробвам да го правя по мой си начин. Успех и на теб, радвам се на героинята ти!
    Вдъхновена и красива вечер на всички! 🍀
  • brinne (Мариана Бусарова) Браво, Силвия! Много ми е интересно. Толкова самобитно пишеш - много неповторим стил имаш!
  • Ve2666 (Василка Ябанджиева) Браво, хубаво се оплетох и не мога да позная убиеца. Ще чакам края. Поздрави!
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря, Гавраил! Винаги може и по-добре .
    Навлизам в естеството и се движа на границата между реалността и илюзията. Дано няма служители на МВР, между четящите .
  • Gavrail45 (Гавраил Йосифов) перфектна си и в детайлите.За медицинският акт на съдебните лекари да не говорим.Всичко изпипваш съвсем професионално.ФБР би те приело веднага на работа.В нашите служби става само с връзки.
  • Plevel (Силвия Илиева) Бени и ти ме остави без думи, сърдечно благодаря!
    Алексче, пропуснала си номер 7 . Радвам се, че ти харесва , благодаря сърдечно!
  • Alex.Malkata (Алекс Малката) Аууу, много интересна част! Не знаех, че Вера има любовник, споменавано ли е преди?
  • anabel7 (Албена Димитрова) Силве, остави ме без думи...Аз, която по принцип не чета криминална литература, ти казвам : Браво, моето момиче!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.