Plevel (Силвия Илиева) 21 септември 2017 г., 21:57  

Къде е Ирина 17 

386 10 21

   Към 23:00 часа Офелия няколко пъти се размина по светещите витрини с жена в бяла рокля и за всеки случай забави крачка, за да се увери, че наистина е тя. Дебелите диоптри сега ги нямаше и лицето ѝ сияеше от вълнение. Тя потракваше с токчета покрай шумния булевард, когато мъж провеси главата си през прозореца и ѝ изпрати звучна целувка. Почувства се гола и страните ѝ пламнаха. „Дънки и риза щяха да свършат по-добра работа.” – мърмореше си тя, докато пресичаше пешеходната пътека. Косата ѝ с цвят къпина се разливаше на снопи по седефените ѝ рамене и потръпваше в ритъм с грациозната ѝ бяла рокля. За миг забрави къде и защо отива. Трябваше да закъснее. Така каза майка ѝ. Било на късмет. Представи си Борис, как ритуално облизва цигара, облегнат на стария дъб. „Трябва да побързам, но преди това задължително ще изтрия яркото червило от мама.” Бръкна в чантата за салфетка и се огледа наоколо. Не беше момента, но имаше вероятност Борис да не я познае с него, или по-лошо да я обърка с някоя друга. Чифт любопитни очи я пришпориха през голите крака. Тя изтри ярко червеното червило от плътните си устни и те придобиха малинов цвят. Погледна часовника си. Не беше закъсняла, но под дървото нямаше никой. Осветлението беше добро, зад нея светеха и витрините на магазините. Спиралата на миглите ѝ се стори неестествено тежка. Нея нямаше как да изтрие в момента. След пет минути видя инспектора, как заобикаля паркиралите коли заедно с друг мъж. Двамата се приближиха към нея, оживени от разговора. Стомахът ѝ се сви на топка.
– Офелия, това е един много добър мой приятел.
Приятелят му ѝ подаде ръка.
– Димитър, приятно ми е – усмихна се младият мъж. Езикът на Офелия се въргаляше изтръпнал.
– И на мен, Офелия. 
– Боби, аз ще ви оставя – намигна на Борис. – Обади се някоя вечер да пием по нещо. 
– Непременно – отвърна Борис и неволно я докосна по ръката. 
– Извинявай, че закъснях. Обади ми се прокурорът. Владо е в следствения арест. Трябваше да се погрижа. 
– Владо?
– Намерили са телефона на жена му при претърсването у тях. Къде искаш да отидем?
– Където кажете, инспекторе. Но не разбирам, как се е озовал телефона там.
– Офелия, да сме наясно. Сега не сме на работа, нали?
– Аха – и малиновият цвят от устните ѝ изби и по бузите ѝ.
– Тази вечер съм Борис или Боби. Както ти харесва – хвана един паднал кичур от бретона ѝ и го премести. – Не искам тази вечер да говорим за работа. Съгласна ли си?
– Съгласна.
– Ще те заведа на едно специално местенце. Мисля, че ще ти хареса.
Двамата тръгнаха по централната алея с върби. Момичето имаше усещането, че ей сега ще полети в звездното небе и тайно благодари на Борис, когато след няколко крачки той вплете пръстите си в малката ѝ ръка. 
– Обичаш ли музика? – лъхна я аромат на сандалово дърво.
– Обожавам я – не се сдържа тя.
Задуха вятър. Бретонът ѝ се вдигна нагоре. Дърветата сякаш им се поклониха. Разминаваха ги разни хора. Децата тичаха със светещи играчки наоколо, а фонтанът отдясно шумолеше с накацали по пейките младежи. След пет минути стигнаха алеята до реката.
Офелия потръпваше при мисълта за близостта на рамото до нея.
– Реката, да… Каква красота! – Говореше до нея Борис. – Откога не съм я виждал по този начин, знаеш ли Офелия?
– Откога?
– Сигурно има две години. Ето го и специалното място. – Борис се спря и пусна ръката ѝ, за да извади пари за вход. Тя се озърна като плахо птиче и прочете пред къщата светещите букви Пиано бар. От широко
отворената врата влизаха и излизаха красиви и не толкова красиви мъже и жени. Всички бяха облечени официално, жените носеха сив грим и приличаха на котки. Някои залитаха, други се смееха. Отвътре прелиташе испанската песен „Besame mucho”(„ Целувай ме много”).   
– Да влизаме ли? – погледна я той.
Офелия се опита да си придаде спокоен вид. Борис я хвана за ръката и заслизаха надолу по стълбите. Краката ѝ трепереха, а при отварянето на другата врата ги заляха опипващи погледи. Гласът от тонколоните все още настояваше да бъде целуван много. Ярките шарени светлини оцветиха лицата им, а бялата накъдрена рокля на Офелия стана още по-бяла.  
Сервитьорка с мощен бюст и екстеншън им се усмихна ослепително.
Борис каза нещо на ухото ѝ и тя ги поведе към ъгловото сепаре срещу певицата.   
– Добре ли си? – доближи се Борис, докато сядаха.
– Да – ресниците ѝ трепнаха.
Сервитьорката се усмихваше настойчиво. Борис се обърна към Офелия. 
– Какво ще пиеш? – извика той.
– Вода.
– Друго?
– Вино, уиски… нещо по-леко – изброяваше.
– Вода е добре. 
– Вода и двоен Джак – съобщи на сервитьорката и тя врътна бразилското си дупе. 
Офелия седеше до него като опакован в бяло бонбон и колкото повече полагаше усилия да прикрие притеснението си, толкова повече ѝ личеше. Светлосинята му ленена риза ѝ вдъхваше спокойствие, но всички тези светлини, цигарен дим и хора…
– Не съм идвал тук от сто години. Харесва ли ти?
– Много – смотолеви тя и лицето ѝ пламна.
Певицата свърши песента, отпи от питието си и подхвана друга песен, в която се пееше за историята на една любов. Момичето с екстеншъна донесе напитките. Латино музиката се стелеше ту плътно, ту нежно. Няколко двойки се поклащаха прегърнати на светещия дансинг.  
Борис вдигна чашата си. Гладко обръснатото му лице зърна мекия профил на момичето до него и се усмихна. Тя наблюдаваше съсредоточено блондинката с микрофона, а бялата ѝ обувка тактуваше срамежливо под масата. Той изгаси почти цяла цигара.
– Искаш ли да танцуваме – извика в ухото ѝ.
Офелия го погледна с широко отворени очи и гласът ѝ се застопори зад зъбите. Борис я хвана за ръце и я поведе към дансинга.
– Не мисли за нищо – отекна гласът му и уискито попи по ноздрите ѝ.
„За нищо.”– затвори очи тя.
Върху тях се спусна мъгла, а после ги обви в люлеещ латино ритъм. Малката бяла жена се отпускаше в ръцете на високия чаровник. Той я завърташе, светещите планети по тавана се люшнаха. Чуваха се гласове, звуци от китара и перкусионни инструменти трептяха във въздуха.
Офелия не танцуваше. Тя плаваше до него с необясним порив от латино звуци, които се впръскваха в жилите ѝ като цветни вибриращи лъчи. Борис я притегли за кръста и я целуна по рамото. Песента свърши, започна друга, някои от танцуващите се насочиха към купчините хора наоколо. Офелия предположи, че всички погледи са насочени към нея. Главата ѝ се замая.
– Добре ли си? – държеше брадичката ѝ Борис. Тя се усмихна. – Гладна ли си?
Това беше последното, което я вълнуваше в момента.
– Не – приглади бретона си.
– Аз съм много гладен. Искаш ли да идем да хапнем по един дюнер?
Тя кимна и се насочиха към бара да платят. Певицата изви глас и във въздуха се разнесе тъжно пиано. Двамата прекосиха димната завеса, Борис се здрависа с няколко мъже и излязоха навън. Вятърът се промуши под късата лолитска рокля и тя бухна като торта. Минаха покрай къщи с дворчета. Борис мярна узрели кайсии и спря.
– Много е високо, а и не бива да се краде – отгатна мислите му Офелия.
Той се засили и подскочи към клона. Опитът му беше неуспешен. Момичето стоеше на няколко крачки от него и не сдържаше усмивката си.
– Вместо да се смееш, ела и ми помогни – нареди инспекторът. Наведе се и преплете пръстите си в индианска стълба.
– Хайде, Офелия!
Офелия го удостои с плах поглед, хвана се за рамото му и сложи крак на преплетените му пръсти.
– Давай.
Тя подскочи и хвана две плодчета. Вятърът обърна роклята и бялото ѝ бельо грейна върху главата му.
– Инспекторе – възкликна в ужас и стисна клона. Листата се разхвърчаха по земята.
Борис се смееше ехидно.
– Свалете ме долу веднага! – настоя тя и в този момент усети твърда земя под краката си.
– Борис се казвам.
– Какво?
– Сега не съм инспектор, Офелия.  
Двамата отхапаха от сочните кайсии и тръгнаха по алеята до реката. Вятърът стана хладен. Динамичният глас на Борис разказваше увлекателно и момичето до него слушаше в захлас. За миг забавиха крачките. Тя задържаше роклята си и се усмихваше на закачките му.
– Така ли? Но аз не мога да танцувам – оправдаваше се тъмнокосата.
– Аз също. 
– Нали беше гладен? – позаинтересува се тя.
– Вече са затворили. Какво ще кажеш да се върнем и да напълним роклята ти с кайсии.
– Не е добра идея. Нали не искаш да ни хванат?
– Кой ще ни хване? Там не живее никой.
– Откъде си сигурен?
– Тревата в двора беше обрасла. Асмата не беше поддържана, имаше няколко некролога на вратата и нямаше дрехи и щипки по простора на терасата.
– Хм. Не обърнах внимание.
– Искаш ли да седнем?
Покрай алеята имаше пейки. Двойката седна и от джоба на Борис падна кожен тефтер. Тя се наведе и го взе.
– Разгледай го – каза Борис.
Офелия го прелисти. Въпреки осветлението покрай реката, буквите бяха мъгливи.
– Не си взех очилата – оправда се момичето.
– Дай на мен – разгърна страниците. Устните му изглеждаха изразителни, лицето – сериозно. Той се спря на едно стихотворение и зачете.

                          Окачих на стената картина на гола жена.
                          Окачих я и ето, заплака горката стена,
                          че гърдите на тази жена бяха обли луни,
                          а са плоски и хладни гърдите на всички стени.

 – Инспекторе! – възкликна Офелия.
 – Офелия, престани да ме наричаш така, защото ще те окъпя в реката след малко.
– Съжалявам. Борисе, не знаех, че пишеш стихове. Прекрасно е!
– Офелия, как си ме представяш да пиша стихове? Този тефтер е на любовницата на Монов.
– На Ирина! – възкликна тя. – Не знаех, че лудите могат да пишат стихове.
– Те най-много пишат, но този стих е на Николай Колев*. Поне това име е отбелязано тук – посочи той.
– Николай Колев. Не съм го чувала.
Двамата притихнаха и се загледаха в реката. От време на време залиташе по някой почерпен господин и ги поздравяваше провлечено. Стана хладно.
Борис хвана ръката ѝ и я целуна. Тя се опита да възрази. Очите му гледаха замъглено. 
– Инсп… ъъъ, Борисе, майка ми ще се притесни.
Той измърка, хвана я през кръста и вдиша шията ѝ. 
– Искам да те изям – го чу да казва.
Тялото ѝ пламна от непознати усещания. Опитваше се да ги контролира.
– Трябва да се прибирам, стана късно – прошепна в ухото му. 
Ръцете му настойчиво се плъзгаха по белите ѝ сочни бедра. Тя се изправи, пламнала от вълнение и застана пред него.
– Наистина трябва да си ходя. 
Той я стрелна със зле прикрития си поглед на жребец.
– Да тръгваме тогава – окопити се Борис и двойката бавно зашари крачки по алеята.

 

 

 

 

 

 

 

 

* Поетът Николай Колев е роден на 19 септември 1943 г. в село Добромирка. Приживе е автор на три стихосбирки . По определението на проф. Иван Радев Николай Колев е „най-големият поет, който Велико Търново е дало на българската литература в наше време.” Колев е удостоен със званието „Принц на поетите” от академията „Солензара”. Поетът Николай Колев умира на 10 януари 2005 г.от сърдечна недостатъчност в Дома за психиатрично болни „Церова кория”, Великотърновско. 
 

    
 

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ve2666 (Василка Ябанджиева) Не може без любов, без първи трепети и зова на сърцето.! Много сполучливо описание. Браво!
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря за топлите коментари, момичета!
    Действам!
  • Довереница (Дочка Василева) Пак майсторски отклони вниманието от убиеца. Аз на негово място да съм емигрирала в Канада.
  • Иржи (Ирина Филипова) А аз не зная какво повече да кажа,Силве....Всички обраха и ох,и ах и нетърпението,остава да кажа-ще ни изгорят бушоните от чакане всека следваща част!Виж ти,а аз имах представа за някои длъжности/математици,полицаи и др/.че са сухари,а те са просто....мъже и то от живота!Преди,като бях съвсем малка,но започвах да чета романи и обръщах да чета само любовните страници,другото не ми беше интересно!А при теб всичко е интересно!!Давай нататък!
  • Plevel (Силвия Илиева) Бени, благодаря ти сърдечно!
    Алекс, двете с Дани ме просълзихте 😂😂😂.
    Убиецът е в китайски плен, позна! Чака българският Рамбо, да го спаси! 😎
  • Alex.Malkata (Алекс Малката) "Бялата й обувчица тактуваше срамежливо под масата". Прелестно! Много хубаво си описала всичко, Силве! Много ми хареса! Мъничко по-добре си влязла в нейната роля, отколкото в неговата, но е напълно нормално. Така както се изчервява и всичко останало да не излезе, че е девствена наш'та девойка?)) Ми исках да ми се съберат поне две части, но пусто нетърпение! Айде, какво стана с тоя убиец бе, слънце? Да не е попаднал в китайски плен някъде? )))
  • anabel7 (Албена Димитрова) Браво, Силве! Браво! Много пълнокръвно, нищо не му липсва и нищо не е прекалено! Изчетох на един дъх! Поздрави! В любими.
  • Plevel (Силвия Илиева) Рени, Латинка, благодаря сърдечно!😃 💐 Честит празник и хубава вечер! 🍀
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна)
    Прочетох с интерес, Plevel!
  • ParvaNova (Ренета Първанова) Браво, Силве! Браво от 1- до 17!!!
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря на всеки един от вас, за прекрасните коментари и отзиви! Честит празник на всички, желая ви да се чувствате свободни и окрилени! Хубава вечер! 🍀
  • suleimo (Дани Сулакова) Развълнува аудиторията, Силве 😊
    Харесвам, когато автора вади героите си от безопасната зона на комфорт. А и тези първи уау копнежи... леко смутени погледи, когато той целия е мерак, а тя "ела вълчо, изяж ме".
    Та, в този ред на мисли, фул контакт ще има ли 😊
  • Vessymark (Весела Маркова) Ох тези "опипващи погледи". Много ми хареса, страхотно ти се получават диалозите и прехвърлянето от конкретния момент във времето и през различните сюжетни линии.
  • Eipril (Хари Спасов) Поздравления и от мен,Силвия!!!Чакаме те по книжарниците!!!Поздрави!!!
  • Роби (Роберт) Чудесна част от повествованието, Силвия!...Още преди време загатваше, че нещо като втора сюжетна линия ще има, и ето я и нея!...Много добре си описала вечерта , ще има за какво още да се вълнуваме ние, читателите!...Много са ми симпатични тези двамата, а за това, разбира се, заслугата е твоя!...Продължавай нататък!..Успех!...
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Интересно върви историята. И инспекторите са хора😁 виждаме. Хубави, оригинални сравнения😊
  • voda (Елица Ангелова) Навлизаме и в интимния свят на персонажа...Красиви чувства. Дано се задълбочат
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря ви сърдечно! ❤
    https://youtu.be/LLsg_Lk819s
    https://youtu.be/Ag1TIv10Bgk
  • brinne (Мариана Бусарова) Тази глава е прелест. Харесвам Офелия, ама поне малко да се отпусне ...
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Влюбеният Шерлок Холмс!
    Силвия, много ми хареса! Чакам с нетърпение за още...
  • GerganaEgova-dineva (Гергана Егова-Динева) 6 звездички от мене. 5 за великолепната поредна част и една за теб! Поздрав от Канада!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.