brinne (Мариана Бусарова) 12 октомври 2018 г., 11:08 ч.

Лунна прежда 

272 9 23

Лунна прежда

 

          Лея повдигна ръка и докосна сребристите лунни лъчи. Магията им протече през пръстите ѝ – разтърсваща и болезнена. Прехапа устни, за да потисне стонът, клокочещ в гърлото ѝ. Алена капка кръв се процеди през зъбите ѝ и проблесна като рубин.

         Изправи решително гръб и привлече отново лунните лъчи към себе си. Тънки като паяжина, те се спуснаха към нея, докоснаха китката ѝ и се сляха с пръстите ѝ. Фините нишки се разстелиха, меки и копринени, върху полите на роклята ѝ. Толкова ѝ беше трудно да привлече магията към себе си, а беше време, когато всичко се случваше с такава лекота. Протегна отново изтръпналите си пръсти и вдигна малкото кълбо, търкулнало се от дясната ѝ страна. Горещина и студ се преляха от нишката към пръстите ѝ, но тя продължи да навива кълбото, без да се поддава на неприятните усещания. Достигна почти до края ѝ, когато тя се впи болезнено в дланта ѝ и нова капка алена кръв изби, този път върху ръката ѝ. Лея изохка, а една прозрачна кристална сълза блесна на ресниците ѝ, готова да се отрони.

- Защо се измъчваш, сестрице! – Лея повдигна стреснато глава и видя висока, чернокоса жена да стои до нея.

Толкова се беше съсредоточила върху преденето на лунна прежда, че дори не бе усетила присъствието ѝ. Другата жена бе стройна и гъвкава като тръстика, а буйна и гъста коса, стигаше до кръста ѝ. Великолепната ѝ червена рокля се спускаше като жив пламък по тялото ѝ.

- Ксения! Какво правиш тук? – Лея стисна малкото кълбо и се изправи.

Едва успя да остане на крака. Преждата изгаряше дланта ѝ, а прясната драскотина туптеше със собствен пулс.

- Търся те. – Ксения я измери с поглед и присви очи. – Казах ти, че трябва да приемеш съдбата си, защото все повече ще губиш сили. Имаш само още няколко нощи, Лея!

          Лея наклони глава към гърдите си, заслушана в ромона на потока. Наистина губеше сили. Не усещаше вече как текат природните сили, не можеше да се докосне до туптящите сърца на горските обитатели, а тялото ѝ сякаш плуваше в мъгла. Да изпреде такова малко кълбо лунна прежда ѝ бе коствало неимоверни усилия. Но то щеше да ѝ бъде достатъчно да довърши новата си рокля.

- Знам, Ксения.

- И какво си решила да правиш? – жената присви очи.

- Ще послушам съвета ти.

- Наистина ли? – Ксения се засмя звучно. – Най-после, Лея! Най-после, сестрице мила! Защо, защо си го причини? Колко време ти беше нужно да осъзнаеш, че няма как да се бориш срещу природата си? Трябва да завършиш цикъла, Лея. Да затвориш кръга.

- Не искам да причинявам нещастие, за да оцелея.

- Не искаш, но няма друг начин! Толкова е просто. Магията се задейства, когато онзи младеж загуби живота си заради теб, а сега е ред ти да вземеш сърцето на друг. И ще се включиш пълноценно в нашите редици! Знаеш ли откога чакаме да се появи нова лунна плетачка!

         Ксения се завъртя грациозно като балерина. Лея пристъпи тежко след нея. Отправи взор към малката поляна сред дърветата и видя другите им сестри да танцуват вълшебен, шеметен танц. Сякаш разноцветни пеперуди, самодивите се въртяха, разпуснали буйни коси и развели прелестни магически рокли.

- Аз не съм причина за смъртта на Гришата … - зашепна с ужас в гласа Лея.

Мислите ѝ се върнаха две десетилетия назад.

******

        Срещна Владислав на лекциите по история на изкуството. А той я запозна с най-добрия си приятел – Григор или Гришата, както обичаше да го нарича. Двамата млади мъже бяха различни като небето и земята, но нещо тайно и невидимо ги свързваше в здраво приятелство. Лея намери място за себе си между тях, без да разрушава връзката им. Във всеки един имаше по нещо, което да я привлече.

          С Влад обикаляше по театри, оперни и оперетни спектакли. Можеше с часове да го слуша как виртуозно свири на цигулката си. Той беше изумителен музикант и пред него имаше бляскаво бъдеще.

         Гришата откри пред Лея невероятния свят на планините и горите. Започнаха с кратки преходи и щом мускулите на Лея заякнаха, продължиха с по-трудни и продължителни. Като дете родителите ѝ категорично ѝ бяха отказвали да я водят из планината, дори разходките в парка бяха рядкост. Здравето на майка ѝ беше крехко и тя избягваше физическите усилия.

      Лея беше истински щастлива от досега си с природата. Сякаш в нея всичко се събуждаше, усещанията ѝ се изостряха, а в самата ѝ същност пулсираше чувство за принадлежност.

Тя знаеше, че Влад и Гришата са влюбени в нея, но не искаше да избере единия, чувствайки, че така ще унищожи общото им приятелство. А и изобщо не беше сигурна, че изпитва любов към, който и да е от тях. Да, тя ги обичаше, но точно както би обичала любим брат. Знаеше, че това положение няма как да продължи вечно, но се наслаждаваше на момента, без да се поддава на мрачни размисли.

        В онзи ден се катериха с часове по стръмна, самотна пътека. Гришата ѝ беше обещал да ѝ покаже някакъв закътан, прелестен водопад и малка пещера, в която не бил стъпвал човешки крак.

- Няма ли да е опасно да ходим там? – попита го Лея предпазливо, макар че нищо в дивата природа не я плашеше.

- Ти ли имаш опасения, малка сърничке? – Григор се засмя и ѝ намигна. – Ще внимаваме и няма да навлизаме много навътре.

        Лея се усмихна. Знаеше, че в Гришата има капка лудост и екстремност. Очите му заблестяваха щом пред тях се изпречеше поредния връх за преодоляване.

        Водопадът наистина беше прекрасен. Видяха го първо от една висока скала, до която стигнаха със сетни усилия. Лея чувстваше ръцете и краката си премалели от напрягане. Пое си дълбоко въздух и забърса челото си с десния ръкав на карираната си риза. Последното не беше особено женствено, но пък беше съвсем практично. Не ѝ се мислеше какво биха чули ушите ѝ, ако майка ѝ я видеше какви ги върши. Тя съвсем не би одобрила и малките пътешествия, които Лея правеше сама с Гришата. Не само, защото се катереха по непознати чукари и се спускаха в дълбоки дерета, а защото си позволяваше да остане толкова време сама с един чужд мъж, който отгоре на всичко често я поглеждаше с нескрито желание. Лея изобщо не искаше да задълбочава по темата, пък и тези разходки бяха от малкото неща, които предпочиташе да запази за себе си и да не споделя с родителите си.

          Започнаха да се спускат към водопада по една тясна пътечка между скалите. От дясната им страна се чуваше глухия тътен на водата, достигаща до дълбините на острата урва. В горната част водните пръски образуваха рехава дъга, която сякаш плуваше във въздуха, подмятана от топлия летен вятър. Цветовете ѝ бяха светли и преливащи един в друг, все едно вятърът се забавляваше с многоцветния си шал.

         Точно там, където се изливаше водата Лея видя тесен ръб, който минаваше под водните струи. Искаше да отиде и да надникне зад изливащата се вода. В ниското се къпеха гъсти зелени филизи на някакво увивно растение и изглеждаха сякаш горка фея си миеше косата в образувалия се вир. Зелените ластари се протягаха и от двете страни на тесния корниз, който така силно привличаше Лея.

- Отивам ето там! – посочи тя на Гришата и пусна раницата си на земята.

Той само повдигна рамене.

- Да не се налага да ходиш чисто гола после, а? – измери я след малко с поглед. – Не, че бих имал нещо против, но тук е високо и може бързо да захладнее.

- Съмняваш се, че ще успея да се задържа там ли? – Лея го изгледа насмешливо.

        Едно игриво дяволче ѝ нашепваше да му хвърли едно малко предизвикателство.

- Не, не! Ще се качиш, но дали няма да цопнеш отдолу във вира … знам ли? Водата е доста студеничка, гарантирам ти!

        Лея се врътна и тръгна към пътечката, която заобикаляше водопада от дясно. Закатери се по нея. Пръски вода достигаха до нея, като лек освежителен дъждец. Доближи се до една плоска скала, мина по нея и достигна до началото на тесния корниз. Водата тътнеше и бумтеше, заглушавайки дори собствените ѝ мисли. Зърна как Гришата ѝ маха от ниското. Видя го да се насочва към пътеката. Явно беше решил да я последва. Насочи вниманието си към трудното предизвикателство. В началото камъните бяха сухи, но по-навътре видя, че са доста влажни и хлъзгави. Пристъпяше предпазливо и щом напредна достатъчно надникна зад водната завеса. Там имаше нещо като ниша, до която щеше лесно да стигне. Притисна лице до скалата и запристъпя по мокрия корниз. Шмугна се в нишата и подпря гръб на скалата. Водата се изливаше пред нея, образувайки бели облачета от почти невидими водни пръски. Простря напред ръце и усети влагата, която полепва по дланите ѝ. Чувстваше се сякаш е попаднала в някакъв различен и вълшебен свят. От страни зелените филизи на увивното растение продължаваха да се поклащат под водния напор, а накрая целите се потапяха във вира. Чувстваше се откъсната от целия свят, попаднала в приказка.

Тихо, но звучно проклятие я откъсна от съзерцанието. Видя една мургава, жилеста, мъжка ръка и след това Григор изникна пред нея в нишата. Мъжът тръсна коса и скръсти ръце, мусейки се.

- За малко щеше да се пребия заради твоите хрумвания!

Лея го погледна изненадана. Не го беше чувала да ѝ говори по този начин.

- Не съм те карала да идваш тук, Гриша! – отвърна тя, потискайки лекото раздразнение от думите му.

- Не си ли? В погледа ти се четеше такова предизвикателство, че не можах да го подмина…

- Нещо си се объркал. Искаше ми се да надникна тук, но не съм те канила.

- И сега какво?

- Какво какво? Нищо.

- Какво ще правим тук в тази теснотия?

Мъжът размърда рамене, сякаш изведнъж го беше налегнала клаустрофобия.

- Преди да дойдеш просто се наслаждавах на гледката, но сега раменете ти я закриват. – отвърна Лея. – Можеш да тръгваш. И аз ще дойда след малко.

- Днес нещо си различна! – констатира някак рязко Гришата и се усмихна криво.

- Аз ли?

- Обикновено аз си падам по екстремностите. За какво реши да дойдеш тук?

- Стига, Гриша! – Лея усети отново иглички на раздразнение. – Казах ти, че исках да видя това място. Без конкретна причина.

         Този разговор започваше да ѝ става досаден, а и начинът, по който Григор заемаше почти цялото пространство в малката ниша, все едно изсмукваше въздуха за дишане. Лея повдигна притеснено ръка и заглади косата си назад. Челото ѝ беше влажно.

          Григор се наведе и задържа лицето си на няколко сантиметра от нейното. Дъхът му достигна до нея, накъсан и горещ. Преди да успее да протестира, устните му покриха нейните, а тялото му я притисна към скалата. Целувката беше сурова и настоятелна. Лея се опита да откъсне устни, но това сякаш настърви мъжът още повече и езикът му настъпателно проникна между устните ѝ. Силните му ръце я държаха почти неподвижна. Усети как едната ръка отпуска хватката си, само за да се мушне под широката ѝ риза и да се плъзне под бельото ѝ. Григор дръпна чашката на сутиена ѝ и безцеремонно оголи едната ѝ гърда. Пръстите му стиснаха зърното.

Лея успя да освободи устните си и извика.

- Престани веднага, глупак такъв! Какво си мислиш, че правиш?!

Григор се наведе към шията ѝ и я захапа.

- Не се прави на девственица, чу ли? – гласът му беше гърлен и дрезгав. – Въртиш ми се постоянно, малка изкусителке, а сега ще правиш фасони, а?

Лея си пое шумно въздух ужасена.

Какво си мислеше той?

- Как си позволяваш да ми говориш подобни неща?

- И защо? Да не си от Париж?

Мъжът впери в нея мътен поглед и се изсмя.

- Сами сме, примами ме тук на това тясно място … и сега ми се дърпаш?

           Натисна я отново към скалата и ръцете му пак се мушнаха под ризата ѝ.

- Не ме докосвай, Гриша!

- Напротив … малката! Даже съм решил да направя и други неща с теб!

          Лея се почувства в капан. Григор си мислеше, че тя си играе с него. Той се наведе и нахално захапа ушната ѝ мида.

          Лея изписка и бутна главата му.

- Пусни ме! Не искам да ме целуваш! Не те желая, чуваш ли?!

         Той се засмя. И в очите му имаше насмешка.

- Затова пък аз имам желание и за двама ни! Ще видиш!

        Пръстите му се мушнаха под колана на панталоните ѝ и той се опита да ги разкопчае. Лея се дръпна плътно назад до скалата и от рязкото движение удари главата си в някакъв камък. Усети, че за миг ѝ причернява и простена.

- Точно така, Лея! – Гришата продължаваше да се бори с ципа на панталона ѝ. – Ще стенеш и даже ще пищиш от желание, хубавице!

         Някаква отмала обхвана цялото ѝ тяло. През полузатворените ѝ очи се процеждаше сребриста светлина. Искаше отново да му каже да спре, да не я докосва, но крайниците ѝ бяха като от разтопено масло. Мъжът прие това отпускане за капитулация и продължи да я опипва. В един миг чувстваше ръцете му да стискат гърдите ѝ, а след това го чу да ругае. Хватката му се отпусна.

- Дявол го взел! Мамка му! – гласът му се извиси, отначало ядосано, а после в него се долови паника.

          Лея отвори очи и го видя да виси от ръба на нишата, придържайки се едва с една ръка за скалите. Единият му крак се бе подхлъзнал и Григор се опитваше да го задържи за мократа скала и да издрапа отново в нишата.

          Тя се оттласна от скалната стена и протегна ръка. Мъжът се напрегна, за да хване пръстите ѝ. В очите му се четеше разкаяние. За миг почти си мислеше, че ще го задължи и напрегна сили. Виждаше жилите на врата му да се издуват от усилието. Самата тя се опита да го дръпне, но той беше доста по-тежък и усети, че започва да се изплъзва. В следващата секунда тялото му полетя с вик надолу, през водната завеса и се чу силен плясък във вира под водопада.

     Лея тръгна към корниза, без да се замисля, колкото можеше по-бързо. По-късно дори не помнеше как се придвижила по мокрите камъни. В главата ѝ беше единствено лицето на Григор, преди да изчезне сред пенливите води на водопада. Смъкна се тичайки по пътеката и видя нещо да се чернее в самия край на вирчето. Беше тялото на Григор, извито в неестествена поза. Очите му бяха широко отворени, но безжизнени. Отстрани на главата му имаше дълбока прясна рана. Протегна пръсти към лицето му, но още преди да го докосне, някаква вихрушка я всмука и я остави без въздух. Свлече се на тревата и усещането за мекота беше последното нещо, което запомни.

******

          Лек мирис на горящо дърво достигна до ноздрите ѝ. Чуваше някакви далечни звънки гласове, които ѝ звучаха като магическа мелодия. С усилие отвори очи и видя, че лежи до буен огън в гората. Беше ѝ топло и уютно, независимо от тъмнината. В следващия миг мисълта за нещастието, което се бе случило с Гришата я проряза като светкавица.

         Къде беше попаднала?

        От другата страна на огъня седяха няколко жени, а една от тях се изправи и се доближи до нея. Беше висока и стройна, с буйна черна коса. Около тялото ѝ се виеше ярко червена рокля от някаква великолепна, ефирна материя.

       Лея се изправи бавно, страхувайки се, че отново ще ѝ причернее. Жената ѝ се усмихваше с топло.

- Здравей, сестрице! Ти си се събудила!

        Лея сбърчи чело.

- Защо ме наричаш така? И ти коя си? Къде е Гришата? Аз къде съм?

        Въпросите се изляха от устните ѝ, а сърцето ѝ туптеше бързо.

- Не се бой. Аз съм Ксения. Ние с другите ни сестри живеем тук, сред най-дълбоките гори. – гласът ѝ беше нежен, а Лея усети някаква невероятна сила в нея. – Ако ме питаш за онзи нещастен мъж, който е паднал във вира под водопада … дойдоха и го прибраха.

- Кой е дошъл? Как? – Лея нищо не разбираше. – Ами аз? Мен не ме ли потърсиха? От кога съм тук?

- Търсиха те, но ние вече те бяхме отнесли на безопасно място. При нас си от три дни и нощи, които прекара в лечебен сън, за да събереш сили.

- Лечебен сън? – Лея продължаваше да я гледа втрещена.

- Да, мила моя. В жилите ти тече кръвта на самодивите. Затова гората те привлича в недрата си със своята магия, а стъпките ти винаги намират правилните пътеки. Усещаш звука на вятъра и попиваш силата на звездите и Луната. Ти си наша посестрима. Остани при нас … Смъртта на онзи мъж е причината да се задвижи магията на приобщаването. Ти принесе живота му в жертва…

          Лея се опита да протестира, но думите заседнаха в гърлото ѝ.

          Дали наистина беше причинила смъртта на Гришата?

        Тия мисли оставиха отпечатък в сърцето ѝ. Дните и нощите, които последваха, преживя на границата между двата свята – човешкия и магическия.

          Вече беше дошло време да направи своя избор.

******

         Пълната Луна осветяваше плажната ивица с бледата си светлина. В дъното на плажа имаше бар на открито, а на високото столче до бара седеше красива жена. Светла коса се спускаше по гърба ѝ като наметка. Необичайният ѝ, почти сребристо – бял цвят придаваше нереален вид на притежателката си. Жената повдигна глава и се завъртя леко на стола, за да хвърли поглед на другите посетители. Проницателните ѝ тюркоазени очи почти не се спираха на лицата им, сякаш се страхуваше да не би да предизвика ответна реакция. Тя въздъхна леко и отметна коса. Нежните ѝ, розови устни, приличаха на току-що напъпила роза. Беше ги разтворила леко, все едно на тях се беше спрял неизказан въпрос, с невъзможен отговор. Насили се да разгледа отново хората по масите. Вниманието ѝ бе приковано от мъж около четиридесетте, седнал в профил към нея, на една закътана в ъгъла, почти неосветена маса. В ръката му имаше чаша с кехлибарена течност, която той сякаш нямаше желание да опита. Някак отнесено разклащаше съдържанието на чашата си и гледаше странните образи, които се отразяваха в него.

          Лея почти не дишаше. Явно съдбата беше решила да я постави пред изпитание. В мъжа на далечната маса тя разпозна някогашния си приятел Влад. Отдавна замръзналото ѝ сърце се разтрепери и забумтя в гърдите. Годините, в които не го беше виждала, го бяха пощадили и той изглеждаше все така добре. Лея стана, неспособна да се сдържи, и тръгна към него. Сребристата ѝ рокля с голи рамене се сливаше с косите ѝ, а полите ѝ се стелеха до пода. Това бяха най-дългите десет стъпки в живота ѝ. Пристъпи под светлината до масата му и само тихо прошепна името му.

Влад повдигна глава и едва не изпусна чашата си. Бързо я остави на масата и преглътна, вперил поглед в Лея.

- Това не може да е истина! – отрони се от устните му.

         Лицето му беше изопнато и побеляло.

- Коя си ти?

- Тази, за която ме мислиш и някоя съвсем различна, Влад. – отвърна Лея.

- Толкова години мислих, че си мъртва. Сърцето ми се стопи от мъка. Тъгата ме убиваше! Как можа да ми го причиниш?!

         Наведе се напред, за да я разгледа по-добре и дълбока линия се появи между веждите му.

- Няма как да си същата жена! – каза той възбудено. – Няма как толкова време да останеш същата! Все едно сме се разделили вчера!

- За мен е почти така. – наведе очи Лея. – Сякаш беше вчера…

         Мъжът се изправи и се надвеси над нея някак заплашително.

- Ела да се разходим навън! Не искам да привличам чужди погледи!

         Ръката му стисна лакътя ѝ и я задърпа към изхода на бара.

         Лея чувстваше пръстите му като жарава. Натискът им ѝ подейства отрезвяващо.

         Какво си мислеше, че прави?

      Думите, които ѝ беше казал, ѝ позволиха да долови болката му. Отблизо усети колко е нещастен. Край ъгълчетата на очите му имаше множество бръчици, а страните му бяха хлътнали. Изглеждаше изтерзан от мъка.

- Казвай сега коя си! – гласът му проряза тишината на морския бряг.

        Вълните отговориха с плясък.

- Лея съм. Знаеш го, усещаш го, Влад!

- Къде беше? Какво се случи тогава? Господи! Това беше преди цели двадесет години, а ти изглеждаш като момиче! Не си прави шеги с мен!

- Не си правя шеги, но не знам дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че не съм от този свят …

- Да не искаш да повярвам, че си дух? Нали те пипнах и си от плът и кръв. И кажи, дявол те взел, какво се случи тогава с Григор! Неговото тяло намериха, а твоето – не! Ти ли го уби? Избяга ли? Къде беше толкова време, Лея! Щях да умра от мъка! Забравих цигулката … не исках да живея! За един ден загубих най-добрия си приятел и жената, която … аз те обичах! Сигурен съм, че знаеше, че съм влюбен в теб. И Гришата те искаше! Знаех го и се страхувах да посегна към теб, за да не го нараня, за да не объркам всичко!

- Да знам. Ти си се боял, но той посегна. – каза тихо Лея.

           И после му разказа всичко. Само морският бриз беше свидетел на думите ѝ. И Влад. Седяха един до друг на хладния пясък, допрели длани.

- Не знам защо, но ти вярвам. Не е трябвало да оставаш там, в гората. Защо не се върна? Аз те чаках. Всичките тези години. Някак не исках да приема, че си мъртва. Сънувах те как бродиш през някакви гъсти гори … А явно това е бил животът ти. Защо остана там? – Лея мълчеше, затова Влад продължи. – След като ви загубих, срещнах една жена. Тя беше толкова различна от теб! Затова я забелязах. Лиляна беше като огън! Направо ме изгори, но ми подейства като пречистване. Измъкна ме от дъното на самосъжалението и ме накара да пожелая да живея отново. Не съм я обичал, поне не както обичах теб … Бяхме за кратко заедно, а после се разделихме. Но след месец тя се върна и ми каза, че е бременна. Събрахме се – не можех да обърна гръб на собственото си дете. Роди ни се дъщеря. И тя беше тази, която наистина ме спаси. Защото чрез нея научих какво е истинската, безкористна любов. Към собственото ти дете! Имах за какво да живея! Но, уви … радостта ми беше кратка. Лиляна си намери друг и замина с него в чужбина. Взе и дъщеря ни. Сърце не ми даде да откъсна детето от майка му. Лиляна е чудесна майка и исках просто детето да е добре. Виждам дъщеря си рядко – няколко пъти в годината. Тази година стана на осемнадесет и просто каза, че няма да дойде при мен! Предпочитала да прекара лятото с приятелите си. Разбирам я… Предложи ми да отида при нея … Но, аз … ех, не исках да се натрапвам. Тук трябваше да съм с нея, а вместо това – съм сам. Имам чувството, че губя и дъщеря си.

- Не мисли такива неща, Влад. Тя просто вече е жена и си има свой живот.

- Сигурно си права. Но аз губя почва под краката си. Животът ми е безсмислен! – той оброни глава на ръцете си и въздъхна силно. – Защо се появи сега и ти? За да ме измъчваш отново?

- Не искам да те измъчвам, Влад. Винаги съм те обичала, но не като мъж, а като любим приятел. Съжалявам … Можеш ли да ми простиш? – Лея затаи дъх.

- Чувствата не се ръководят от нищо, Лея. Някак още тогава знаех, че не изпитваш такава любов към мен и това ме спираше … За какво да ти прощавам? Аз не ти се сърдя. В сърцето ми няма място за такива чувства.

         Истината за нейните чувства го беше натъжила още повече. Раменете му бяха отпуснати.

Лея си пое въздух и се усмихна. Можеше да му помогне. Мъжът не я гледаше, само стискаше пръстите ѝ като последното нещо, което му дава опора. Тя протегна свободната си дясна ръка и притегли лунните лъчи. Крехка като паяжина нишка политна към нея и застана на купчинка върху дланта ѝ. Лея прошепна няколко тихи думи, наведе се към слепоочието на Влад и го докосна с устни. Нишките от лунната прежда се увиха, невидими за човешкото око около сърцето му, за да го излекуват.

- Отиди на гости на дъщеря си. Тя ще ти се зарадва много! – каза Лея, приведена към ухото му.

Влад я погледна с надежда. После клепачите му се притвориха и той се отпусна на пясъка. Лея прокара колебливо пръсти през страната му, върза последния възел на лунната нишка и се отдалечи.

         В другия край на плажа имаше малка горичка. Тръгна към нея забързано. Пристъпи между дърветата. Клоните им кимаха в съгласие с намеренията ѝ. Стигна до малка, закътана полянка. Лунната светлина я освети, проникна в нея, изпълни я със сила. Почувства, че времето ѝ беше изтекло. Един мъж ѝ беше предложил сърцето си, но тя нямаше право да го вземе. Този цикъл нямаше да бъде завършен.

           Тялото ѝ се стопи и изчезна с лунните лъчи към небето.  

© Мариана Бусарова Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.