Магията на музиката 

414 10 17

Магията на музиката

 

           Младият мъж беше приседнал на един камък, със зареян към прибоя поглед. Чакаше я да излезе. Искаше да види как отмята великолепната си, светла като слънчевите лъчи, коса, а ръката ѝ нехайно преминава през плътните кичури. Бледата ѝ кожа блестеше с някаква неземна вътрешна светлина, а очите ѝ излъчваха такава безумна сила, че все едно го приковаваха. Не беше виждал никъде такива очи – ту тъмни, като бурна нощ, ту виолетови като метличина.

Не издържа и вдигна арфата. Прокара бавно пръсти през струните, за да провери дали са добре натегнати. Арфата издаде лек, жалостив стон и замлъкна. Мелодията напираше в него, както вълните на прибоя, които превземаха сушата. Искаше да излезе и заживее свой собствен живот. Аларих се намести, прихвана арфата и засвири. Тъжните трели приплакаха, увиха се като лозови филизи из въздуха и замряха. Той повдигна глава в очакване. Знаеше, че музиката му ще я накара да излезе. Явно само тя ѝ беше интересна. Можеше да стои тук с часове и да я чака, но тя оставаше в храма. Щом повдигнеше арфата и я накараше да запее, тя излизаше и посядаше на стълбите, за да го слуша как свири.

Аларих чакаше. После прокара пръсти със страст през струните. Мелодията се издигна, бликна и разцъфна като ярко цвете. Изпълни сетивата му с ликуване.

Повдигна глава, видя я да пристъпва тихо по стъпалата на храма и да присяда в ниското. До ноздрите му достигна уханието ѝ, сладко като мед и свежо като морски бриз. Обхвана го възбуда, а пръстите му продължиха да танцуват по струните на арфата. Знаеше, че само докато свири, тя ще остане близо до него. Щом спреше, тя се извърташе и влизаше в дълбините на светилището. Никой простосмъртен не влизаше там.

Аларих облиза пресъхналите си устни и повдигна очи. В тях се четеше обожание, жажда и отчаяние. Никога не беше пожелавал жена по този начин. Но тя не беше обикновена жена. Беше прекрасно видение. Бледосинята ѝ туника се спускаше на леки дипли, но не скриваше почти нищо от извивките на тялото ѝ. Високите ѝ гърди се повдигаха леко при всяко вдишване. Нежното ѝ лице не издаваше никакви чувства, но очите ѝ горяха с виолетов огън. Плътните ѝ устни бяха като нежни листенца на роза.

Мъжът прокара бавно пръсти по струните и мелодията замря постепенно, като въздишка. Тя остана още малко седнала, после се изправи грациозно и впери поглед в него.

- Свириш прекрасно. – гласът ѝ беше като неземна мелодия, която никога не би могъл да откъсне от струните на арфата си.

- Ти си прекрасна … - пошепна той.

Жената се засмя тихо, но усмивката не достигна до очите ѝ.

- Не идвай повече тук! – думите прозвучаха рязко.

Очите ѝ помръкнаха и тя преглътна с усилие.

- Защо?! – Аларих стана рязко и тръгна към нея.

Тя вдигна ръка. Само това леко движение го накара да спре.

- Не идвай, ако ти е мил животът!

- Не ми е мил! Откакто те видях не живея, а горя. Желая те! Ще ти служа до гроб!

Жената отметна глава и отново се засмя безрадостно.

- Не би искал да ми служиш, повярвай, момче! – устните ѝ се разтвориха и той зърна прекрасните ѝ бели зъби.

Аларих направи още една крачка към нея, но някаква сила го стисна и почти изсмука въздуха от гърдите му.

- Не се доближавай!

- Ще ти бъда роб, прекрасна! – Аларих се отпусна на колене и отправи поглед към лицето ѝ.

- От какво би се отказал, заради мен? – очите ѝ просветнаха за миг, а после потъмняха.

- От всичко!

- Наистина ли? Не мисля … А от арфата? От музиката?

Аларих се сгърчи и потрепери.

- Виждам, че не би се отказал от всичко, младежо … - устните ѝ се извиха леко и тя отстъпи към светилището. – Не се връщай повече тук!

Предупреждението в гласа ѝ го перна като леден порив през лицето. Аларих остана загледан в стройното ѝ тяло. Тихите стъпки на босите ѝ ходила заглъхнаха. Той стана бавно. Чувстваше се като смазан, сякаш кратката среща беше изсмукала всичките му жизнени сили. Имаше нужда да се разведри, да забрави. Насочи се към хана в далечния край на селото, до пристанището. Някое силно питие щеше да притъпи болката, раздираща цялото му същество.

******

- Ти не си богиня! – тънкият гласец  потрепери.

Хексания се извърна бавно и загледа с любопитство момичето, застанало на няколко крачки от нея. Крехкото му тяло, бе тънко като тръстика. Пръстите на голите, смугли ръце бяха преплетени и силно стиснати. Заприлича ѝ на уплашено малко пиленце, паднало от гнездото си.

- Защо мислиш така? – Хексания се усмихна леко и кимна.

- Знам го. Усещам го. – момичето се олюля, но не отстъпи.

Хексания се отпусна на най-долното стъпало пред храма и потупа с длан мястото до себе си.

- Ела, седни … Не стой така.

Момичето поклати глава.

- Не! – прехапа устни с белите си, дребни зъбки и отново се олюля. – Знам, че не си богиня, нищо, че стариците от селото казват, че си такава … Казват, че само някоя истинска богиня може да премине през защитата на светилището и да се настани в него … Но ти не си богиня!

Думите се изляха като порой от момичешките устни. Хексания се усмихна. Забавляваше се. Момичето имаше кураж. Умираше от страх, но стоеше пред нея и я обвиняваше в … какво? Тя не беше обявявала, че е някаква си богиня. Пристигна тук, а простото заклинание, с което беше предпазено светилището, не я затрудни. Беше усетила плетеницата му без никакво усилие и просто го обезсили. На следващия ден селяните бяха започнали да ѝ носят дарове и да ѝ се покланят от далече. Нямаше нищо против простата им, питателна храна, затова я приемаше благосклонно. Предположи, че хората я приемаха за нещо специално, за да ѝ носят тези неща доброволно. Но какво беше виновна за заблудата им?

- Как се казваш? – Хексания погледна към момичето със събуден интерес. Явно не всички я приемаха с обожание.

То вдигна преплетените си пръсти към лицето и направи бърз защитен жест срещу нея.

- Няма да ти кажа името си!

- Добре … както искаш. Казваш, че не съм богиня и не вярваш на думите на бабите … А какво съм тогава?

Момичето издиша бързо.

- Нещо лошо си, знам, но никой не ми вярва!

Хексания погледна към девойката с уважение. Явно едно дете имаше повече ум от повечето възрастни. Усети у нея стаена, неосъзната сила.

- Млада си. – каза тихо Хексания. – Как би могла да знаеш подобни неща?

Думите ѝ не прозвучаха като въпрос, а като отглас на собствените ѝ мисли.

- Почти на шеснайсет съм! – изплю думите с възмущение момичето. – И знам, че мястото ти не е тук! Най-добре си отивай … махни се … не искам той … той … да се погубва по теб!

- Той ли?! – Хексания стана и се доближи бързо до момичето. – Кой? Кой!

Гласът ѝ прокънтя и накара момичето да се свие.

- За кого ми говориш, дете? Не ме интересува никой от вашето село!

- Знам! Затова им казвам, че не си богиня! Богините са добри и носят красота и сила на хората … Ти, ти … - замълча, сякаш думите не ѝ достигаха. – Защо го омагьосваш, щом не го искаш?

- Не омагьосвам никого. – Хексания улови погледа на момичето. – Не ми трябва този твой „той” …, Валея! Ето, че не е нужно да ми казваш името си – толкова ми е лесно да го отгатна!

Момичето се разтрепери и рухна на колене в праха.

- Той не е мой! Той иска теб, мразя те!

Хексания премигна. Изведнъж проумя за кой говори младата Валея – за музикантът, който се опита да отпрати предната вечер. Младият мъж я гледаше омагьосан, с обожание, но още виждаше ужаса в очите му, когато го попита дали е способен да жертва музиката си.

- Кажи му, ако му е мил животът, да не идва при храма. Чу ли ме, Валея?

- Защо ми казваш това?

- Казах го и на него. Не ти трябва да знаеш защо.

- Той не се интересува от мен …откакто … откакто те видя, се промени. Щеше да ме иска от родителите ми, а сега вече ме отбягва. Каза, че се е заблудил в чувствата си. – момичето погледна нагоре към Хексания и отново преплете пръсти. – Моля те, не го погубвай! Остави го жив! Нека бъде твой, дори това ще преглътна!

Хексания се намръщи. Болката в очите на Валея я обля като въздуха от гореща пещ. Какво ли беше да обичаш толкова, че да си готов да дадеш любимия на друга, само, за да предпазиш живота му?

- Не се бой … Хайде, върви!

Хексания затича към светилището, неспособна да понася обвинителния поглед на младото момиче.

******

- Защо си ужасена? – Франко я гледаше с възхита. – Не съм ѝ предполагал, че може да станеш по-красива, отколкото беше преди. Погледни се! И … чуй … ще ти дам ново име. Някое по-величествено – не така обикновено като твоето … Хана – толкова е безлично. Хексания. Така ще се наричаш!

Тя гледаше към образа в огледалото и виждаше непозната. Жената имаше нейната коса, но сега бе още по-буйна, гладка и прекрасна. Спускаше се на гъсти вълни по целия ѝ гръб, до кръста. Кожата ѝ сияеше съвършена, без нито едно петънце, гладка и мека. Очите ѝ, преди гълъбово сиви, бяха станали невероятен ярък цвят и блестяха в наситено виолетово. Тялото ѝ сякаш бе по-високо и издължено, излъчваше женственост и грация.

- Какво направи с мен, Франко? – не познаваше този глас. Лееше се като песен, гърлен и примамващ.

- Направих те съвършена, малка моя!

- Не, не! – зашепна тя ужасена. – Аз съм мъртва!

Отне му дни да ѝ обясни в какво я беше превърнал. В едно ужасно същество, демон, хранещ се с мъжки души, както той се хранеше с женски. Както беше погълнал нейната.

- Аз ти дадох безценен дар, Хексания. Дадох ти вечността. Ти си безсмъртна.

- Аз съм чудовище, Франко!

- Не, мила моя, ти си образец за женска красота. Тези мъже ти даряват душите си сами.

- Аз изсмуквам душите им, Франко. На сила! Защо ми причини това?

- Защото си заслужаваше. Нямах друг избор. Не можех да победя природата си! Или трябваше да те превърна в сокуба*, или да изпия цялата ти душа и да остане само една куха, безполезна обвивка! Помисли си колко хоризонти има пред теб!

Хексания поклати глава, а в очите ѝ се четеше ужас. Сега дори не можеше да плаче. Сълзите бяха отредени на обикновените хора. И тази съдба я очакваше в безкрайността. Дори нямаше право да умре.

- Не знам какво се обърка с теб, прекрасна. Не би трябвало да се измъчваш от подобни човешки чувства …

Хексания въздъхна и хукна към изхода на имението му. Чу го да я вика, но не желаеше да остане повече при него. Връхлетя я усещане, че е безкрайно сама.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------

*сокуб / сокуба – демон, който се храни с жизнената енергия на човек от противоположния пол.

******

И все пак остана с Франко почти два века. Той я научи да живее с новата си същност, обгрижваше я, издържаше я. Както сам каза, Хексания беше негово прекрасно творение. Тя отказваше да погубва нищо неподозиращи мъже, противеше се, но не можеше да избяга от природата си. Демонската ѝ същност на края побеждаваше. Затова се научи да избира жертвите си сред най-низката човешка измет. Изсмукваше душите на убийци и насилници, но те не ѝ даваха енергия за дълго.

Времето и пространството не бяха пречка за Хексания. Можеше да отиде когато и където пожелае, но не можеше просто да изчезне, да се стопи и да спре да съществува. Дарът на Франко беше проклятие за нея.

И сега усещаше, че е на ръба. Ако чакаше още малко, същността ѝ щеше да надделее и да победи. Почти не можеше да се контролира. Жаждата я изгаряше от вътре, бушуваше и на моменти я заслепяваше. Беше дошла тук, в това забравено от света село, за да се отдалечи от безбройните изкушения. Дори вековете, преживени в тялото на изумително красива и демонична жена, не бяха изтрили ужаса, който изпитваше от себе си. Нямаше сърце, но не беше безсърдечна. Можеше да властва и да превзема, а тя бягаше. Бягаше като обезумяла от същността си, но демонът в нея я превземаше и покоряваше винаги. Мразеше красотата си. Тя винаги привличаше мъжете, без да усещат опасността, която тя представляваше. Виждаше в очите им само обожание. Така се случи и този път с младия музикант. Притеглен, очарован и покорен, той бе готов да се валя в краката ѝ, само, за да я има. Една мимолетна секунда на удоволствие и щеше да загуби душата си. Хексания простена. Знаеше, че няма да устои дълго. Трябваше просто да протегне ръка към него и той щеше да е неин. Щеше да го приеме в тялото си и в момент на върховна наслада да погълне душата му. Светлината ѝ щеше да поддържа демона в нея за десетилетия. Можеше да си отдъхне, да си представи, че е обикновена жена, която живее прост живот. За дълго време. Изкушението се вля в нея и я разтърси. Не можеше да чака повече.

******

Краката му сами го водеха към светилището. Видя в далечината вълните да милват брега и си представи как пръстите му се движат в гореща милувка по бледата кожа на най-прекрасната жена, която беше виждал. Възбуда забушува в младото му тяло. Искаше да я докосне, да я привлече и да я има.

Спря за миг, зареял поглед в морските вълни. Те се плъзгаха към брега, покоряваха го, а после се оттегляха, за да се върнат с нова сила. Напомняха му на обладаване на женско тяло. Трепетен огън полази по вените му. Пред вътрешния му взор беше нейното тяло, в което той потъваше. Обладаваше я яростно и бясно, неспособен да се въздържа, а тя го приемаше – великолепна и отдадена.

Аларих продължи да крачи с нова увереност. Беше решил да влезе и да я направи своя. Дори това да означаваше да умре. Знаеше, че тя може да го порази с едно докосване. Като далечен тътен на прибой в мислите му проехтяха предупрежденията на Валея. Спомни си за миг тъмните ѝ очи, потънали в сълзи. Сълзи се стичаха и по нежните ѝ, смугли страни. Умоляваше го да не отива в храма повече, да се откаже, да забрави. Но това беше, все едно, да изтръгне сърцето си. А как се изтръгва сърце?

Хексания видя как младият мъж върви решително към светилището, стига до стълбите и продължава към вътрешността му. Възхити се на смелостта му, съзнавайки колко предразсъдъци и страхове е трябвало да превъзмогне, за да го стори. Или пък просто бе воден от заслепение и страст. Към нея. Устремен към края си. Беше безсилна да го отпрати. Загорялата от слънцето кожа на раменете му имаше златист цвят. Тъмните му очи горяха трескави в мрака. Напрегна се и мускулите на ръцете му потрепнаха. Но най-силно светеше душата му. Душа на творец. Почти усети облекчение, като го водя да влиза сам. Той беше взел решение. Грешно, но негово. Тя се бе опитала да го прогони.

Аларих пристъпи и се извиси над Хексания. Устните му се размърдаха и зашепнаха.

- Недей да ме гониш …

- Защо дойде, Аларих? – Хексания отстъпи с огромно усилие.

- За да те имам.

- Това е лудост.

- Зная.

- Нищо не знаеш. Къде е арфата ти? Защо не я носиш? А музиката? Тя е твоят живот.

- Така е.

- Обърни се и излез. За последен път те моля.

- Не! – думата проехтя и отекна като присъда.

Хексания пристъпи и обхвана лицето му с ръце. Топлината му я зашемети. Чувстваше движението на кръвта по вените му. Той се наведе и доближи устните ѝ със своите. Притисна ги буйно, невъздържано. Обгърна я със силните си ръце и я притисна бясно към таза си. Хексания притвори очи. Не споделяше силата на страстта му, но предвкусваше друго удоволствие, което щеше да получи. Тялото ѝ не копнееше за мъжки ласки, а за мъжка душа.

Странен шум ги накара да се отдръпнат един от друг. На стълбите на храма лежеше дребно тяло. Хексания отблъсна Аларих и хукна навън. Валея се бе проснала по лице. Наведе се ужасена и притисна пръсти към шията на момичето. С облекчение усети пулсът ѝ да пърха като уловена в мрежа пеперуда.

Обърна се и видя Аларих да гледа като упоен към нея. Още не беше късно. Стисна очи, събирайки последните капчици останала ѝ сила.

******

Безбройните светлини на огромния мегаполис трепкаха пред очите ѝ размазани. Плачеше. Сълзите ѝ капеха върху дланите ѝ, мокреха устните ѝ. Соленият им вкус ѝ напомняше за нещо старо и забравено.

- Хексания …?

Познаваше този глас. Изправи се.

- Тук съм Франко, върнах се.

- Изтощена си, на ръба си … Защо си го причиняваш? Заради какво беше този път?

Хексания се усмихна в унес.

- Заради една неземна музика. – отвърна тя. – И заради силата на едно младо сърце, което щеше да се пръсне от мъка.

Франко поклати глава.

- Така и не се научи…

Хексания примигна, за да проясни погледа си. После се обърна и пое в нощта. На лов за души.

 

© Мариана Бусарова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Силата на сърцето »

1 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • brinne (Мариана Бусарова) Много си мила, Галя.
    Най-признателна съм на всички, които отделят от времето си, за да прочетат разказите ми.
    Това е най-ценният медал.
  • ГаляБорисова (Галя Борисова) Честито първо място, Мариана! Ако даваха медали като в спорта, щеше да имаш вече колекция на многократен победител. Но ти си автор и твоята колекция е любовта на почитателите на творчеството ти! Съхранявай я и я поддържай със Силата на Сърцето!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря много, Наде!
  • Patrizzia (Надежда Ангелова) Честито първо място!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря много, Дочка, Светулка!
    Благодаря на всички, които са прочели моя разказ.
    Пожелавам ви много творческо вдъхновение.
  • svetlitschka (Светулка) Честито първо място! И нека силата на сърцето бъде винаги с теб!
  • Довереница (Дочка Василева) Вълшебна приказка! И като всяка такава с добър край! Браво!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря, Наде!
  • Patrizzia (Надежда Ангелова) Прекрасна приказка! И десет гласа бих ти дала, ако можех! Успех, Марианче!
  • brinne (Мариана Бусарова) Яна, много си мила, не знам какво да кажа ... Пиша винаги с удоволствие и душа. 🌼🌼🌼
  • imperfect (Яна) Винаги съм смятала, че пишеш страхотно, но този път е повече от това. Повече от страхотно е. Не знам какво да кажа, трудно ми е да се събера и да анализирам, затова просто ти поднасям искрените си поздравления! Аплодирам на крака - десет минути минимум!
  • brinne (Мариана Бусарова) Благодаря много на всички за коментарите.

    Светулка, много ми е приятно, че си харесала разказа ми.
    Младене, видимият и невидимият свят са безбрежни. Благодаря ти за интересния коментар.
    Лиа, обичам да чета мненията ти. Винаги така пространно анализираш въздействието, което ти е направило написаното. Усетила си всички линии, които се опитах да внуша.
    Георги, радвам се, че си тук и си прочел.
    Силвия, благодаря ти за високата оценка.
  • Plevel (Силвия Илиева) Магически разказ, чете се на един дъх. Завладяващи описания и оригинална разработка на сюжета. Браво! Глас.
  • генек (Георги Коновски) Дадох глас...
  • LiaNik (Илияна К.) Здравей Марианка, Усещах, че ако пишеш по тази тема, разказът ти ще е различен.Темата е много богата и всъщност сюжетите според мен може да са стотици, но...Признавам си- приятно съм изненадана от твоя.Мисля си, един творец трудно се отказва от дарбата си, особено когато тази дарба е вълшебната и лекуваща музика, но колко е лесно за един миг да се откажеш от живота.А нима той не е дар? Чудно! Така ме замисли с героите си! Кога едно чудовище може да няма сърце, но в него още да трепти силата му.И дали това което сме, което искаме,за което копнеем е правилно за другите.Силата на сърцата ни е толкова необятна- тя лекува, тя блести, тя ни прави вълшебници...Да я притежаваме е прекрасно! Да я усещаме в другите и да я ценим е трудно,но винаги носещо удовлетворение.Благодаря ти, че ме накара да мисля със сърце и за това колко сила притежава моето.
  • vega666 (Младен Мисана) Толкова поетично написан разказ за сукубуса Хексания. Срещал съм в сънищата си сукубуси и зная на какво са способни. Буквално изсмукват мъжа. Това прави този разказ напълно автентичен /за мен/. Поздравление, Мариана и успех в конкурса!
  • svetlitschka (Светулка) Вълшебна приказка за любовта,която омилостивява и демоните! Успех от мен!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.