LiaNik (И.К.) 11 февруари 2018 г., 11:19

Опънатите нишки през времето 

321 2 11

    От време на време той проскърцваше тъжно в тъмнината на тихата стая на Старата къща. От сламеният кара таван, отдавна се лющеше мазилката, а  по гредите тук-там се прокрадваше някоя селска котка устремена в преследването на заблудено в пътя си плъхче. С времето дори прашинките от въздуха, които падаха плавно върху някога масивните му и здрави рамене, плъзгаха се по гладките му дървени кости и се увиваха по разсъхналите се и обезцветени, отдавна забравени и изоставени разръфани нишки прежда, му се виждаха тежки, някак тъжни и прекалено нетърпими. Не помнеше колко време мина от онзи ден, когато красивата човешка ръка, дялаше и извайваше дървените му части - ето светят нови и лъскави *кросната, пеят *нищелките въртящи се през здравото и красиво *бърдо.

        Старият тъкачен стан, помнеше само това, че един ден се събуди,  роден от дървото, почти изцяло сглобен и усещаш странната нежност на нечии докосвания по частите, които му поставяха последно. ”Хрус-хрус…Хрус-хрус” се чуваше - рендето на човека полираше последните несъвършенства по неговото стройно и здраво тяло. После, някак мило майсторът изтриваше прашинките по гладките му дървени кости. Колко хубаво беше това! Така приятно и незабравимо! И така не осъзнавайки величието на своята работа, неговият създател тихо му подари част от своята човешка душа.

         Дадоха го в Старата къща,тогава нова,пълна с живот и красиво измазана. Още млад и зелен беше той, неопитен под женската ръка. Но хубавата невеста, едва забележимо накуцваща с единият крак, премери нишка след нишка от една прежда, завърза я тук-там, и като седна на малкото трикрако столче, с ръцете си извая най-хубавият първи звук от младите му гърди.Това беше началото на неговата трудова песен.

    Всички онези спомени през времето тъкачният стан пазеше и помнеше добре. Нежните топли пръсти прокарващи *совалките през *пазвата, тъчещи чеизите на надеждата. Какви красиви ръце имаха неговите стопанки! Колко различни бяха тези жени: стари, млади и още деца, но те опъваха нишките, завързваха възлите и пееха ли пееха двата дървени цилиндри по тежестта на плата и преждата.

       О, колко хубаво беше, когато зает да следи какво прави господарката му с него, станът забелязваше и онези жадни детски очи. Те бяха гладни за всяко движение на майките си, за всеки негов стон или изщракване: нишка през нишка, цвят след цвят, ред след ред, тъканта се навиваше красива и цветна, готова за шиене върху кросното му.

Какви чудни времена! Годините се изнизваха, женските ръце остаряваха, и ги заменяха други, млади и по-сръчни, които го караха да запее нови и по различни песни, да изтъче други нишки, по красиви и богати от предишните. Така през времето, станът, с радост и миловидност създаваше с тялото си тъкани за красиви носии и покривки. Случвало се бе, понякога той да работеше с дни и нощи - майката бързаща да довърши някоя черга за чеиза на порасналата си заженила се дъщеря, бабата отменяща снахата, докато спи с малкото, да помогне на милите си деца, дъщерята останала без майка, да довърши чеиза за своята сестра. Да, помнеше той, всяка от тези женски ръце, хубавите им мили очи, изпълнени с копнежи, с нетърпеливо щастие, с безмерна човешка радост.

Помнеше и плачеше той,тогава и с мъките им: с тъгата на вдовицата, загубила своя мъж и бързаща да завърши плата, за да има какво да ядат децата и, през скръбта на майката загубила единственият си син,на сестрата, останала без майчина утеха, сама да гледа братята си, на момата загубила свиден годеник, седмица преди венчилото. Всички тези сърца, тогава, туптяха с него, в него, женските ръце милваха скелета му, очите ронеха тежките си кристални сълзи попиващи в плата. А времето минаваше  през нишките, завърташе се в *нищелките и тичаше да прегърне *кросното. Така и неговото време отдавна отмина. Беше чул от разговорите, че са се появили нови негови събратя, красиви и лъскави, работещи по-бързо, пеещи по-бодро и преплитащи нишките си така, че дори човешкото око трудно ги следяло.

Изоставиха го неговите стопанки. Построиха си нов дом, по отпред в двора, а този опразниха и използваха само за склад. Затова и го наричаха Старата къща. Но, той остана в нея, смълчан и сам в тихата стая, някак умилен и проскърцващ, като че да и покаже,че е там.

Времето продължи да тъче своите нови нишки, хилядите метри от невидим плат се процеждаха през прашните въздушни цепнатини на зидовете. Младите стопани най-после решиха, че е време да очистят задният двор, а с това и да сринат непотребната вече къща .

       Седмица преди официалното бутане на покрива, хората влезнаха да разчистват из стаите. Между възрастните се буташе малко пълничко дете - момиченце. Живите му очички попиваха всичко наоколо, детското му сърчице туптеше от възторг и вълнение, окрилено от въображението на едно такова непознато приключение. Жаден беше този взор, така изпиващ и търсещ. Детето откри бързо старият стан, в ъгъла, покрит от дебел слой прах. То бутна тук, после боцна с пръстче там, задърпа с интерес разръфаните нишки около дървеният барабан. Бащата се скара, казвайки на детето да се махне от старото дървено нещо, което щели да разчукат за отпадъци. То ревна обидено и стреснато. Майката го приближи, забърса сълзите, и го успокои, изваждайки от стара найлонова торба сгъната малка, ръчно тъкана *носия. Момиченцето спря да плаче, засия, сграбчи и стисна здраво красивата дреха:

        -О-о-о, ще я пазя, ще я пазя!-казваше в обещание на майка си то и изприпка навън под небето.

Някак странно изскърцаха дървените кости на старият стан. Той помнеше онези сладки мигове, и изведнъж, така силно заобича детето. Не му пречеше вече, че ще го разглобят, счупят и хвърлят непотребен навън. Времето му беше минало, но онова нещо в ръцете на детето, жадният и търсещ поглед, потропването на малкото сърчице - ето това беше всичко за него, и миналото му, и бъдещето му, по две. Сегашното остана просто самотна спирка някъде в далечината. И за старият тъкачен стан времето спря.

© И.К. Всички права запазени

Части от дървен тъкачен стан:

*Кросна - два масивни дървени цилиндъра, поставени в двата срещуположни края. Служат за намотаване на нишки прежда,а след процеса на тъкане за навиване на изтъкания плат.

*Нищелки - най-малко те са две, но могат да бъдат и повече. Задвижват се във вертикална посока чрез педали . Два съседни конеца прокарани през нищелките винаги имат различно пространствено положение - единият е нагоре, а другият е надолу.

 

* Бърдо - то се намира до нищелките (в посоката на тъкача)  и представлява масивна дървена рамка с вградена решетка от здрави вертикално поставени дървени пластинки.

**Пазва;совалка Процесът на тъкане се заключава в задвижване на нищелките - едната нагоре другата надолу, така че да се образува пазва, в която се прокарва совалката, оставяйки един конец напречно на основата.

*Носия - женска горна дреха, ръчно изработена и ушита от тъкан плат.

Произведението е участник в конкурса:
„Времето е най-простото нещо” »

4 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • LiaNik (И.К.) Благодаря Ви.За мен това е българското,скрито в историята на времето, повече дори от човека, защото в него са втъкани стотици човешки съдби.
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) Прекрасен разказ. Бликнаха и моите спомени как баба ми тъчеше през студените зимни дни китеници и вълнени черги с ярки цветове!! Един нейн килим е в хола на сина ми във Виена и приятелите му с невярване питат "Ама наистина ли е тъкан ръчно от прабаба ти... ??" Глас за този хубав разказ докосващ сърцето.
  • LiaNik (И.К.) Благодаря Ви.Важното е да Ви е харесало прекрасните мигове със Стария тъкачн стан.
  • РосиП (Росица Петкова) Давам моя глас с удоволствие
  • shvarzened (Недялко Недялков) Невероятен разказ!!
  • Katriona (Кети Рашева) Чудесен разказ за времето - времето на тъкачния стан от село, какъвто имаше и в нашия дом, мама тъчеше на него и пееше тъжни румънски песни.... много се разчувствах и натъжих!
  • ГФСтоилов (ГФСтоилов) Времето може да придобие форма във всичко, до което сме се докосвали... през времето.
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Хубаво е!
  • LiaNik (И.К.) Благодаря Ви много Силвия и Мариана.Отдавна исках да напиша за старият тъкачество стан оставил спомен дълбоко в сърцето ми.Да си призная от момента в който прочетох за предизвикателството мира не ми даваше.Думите извираха в ума ми и не ми даваха покой .И се роди този разказ.В тези редове са заключени спомени, които ще топлят сърцето ми винаги.
  • Plevel (Силвия Илиева) Усетих душата на стана. Прекрасно обрисувани чувства! Познавах един такъв стан и често си мисля за него. Поздравления за разказа!
  • brinne (Мариана Бусарова) Прекрасен разказ. Докато четях, сякаш времето спря и магията ме отнесе някъде далеч в миналото. Браво!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.