Не знам защо, но като видя издокарана жена

и ми се приисква, да я обладая. Не съм сексуален

маниак, нито съм перверзник, нито съм някакъв

натрапчив нахалник, тих и скромен съм, и даже

срамежлив. Самата същност ли ми е такава,

нормално ли е това, няма кой да ми каже,

пък и с кой да го споделиш? По разни психиатри и психолози

не ми се ходи, самите те са изперкали, на себе си

не могат да помогнат, камо ли на другите.

Може би причината е в името ми. Защо е точно такова,

родителите ми не ми казват, мама така казвала на тате,

когато са били гаджета, сиреч съм кръстен така, от обич.

Казвам се Членчо. Тъпото е, когато трябва да попълвам

някакви документи и напиша Членчо Георгиев.

Тогава служителките започват да се хилят и се налага

да им показвам личната си карта. Тогава смехът им става

неудържим, някои се разплакват даже, но предимството

е, че ме обслужват бързо. Защо не си сменям името ли?

За да не обидя мама и тате. Освен това, всички се отнасят

много ведро с мен, нямам врагове, винаги са усмихнати

и добронамерени. Не, че си нямам проблеми. Помня, когато

казах на първата си любов името си, тя ми рече "Не се ебавай

с мен, че ще те фрасна!". А беше много нежна жена. Показах личната

си карта, а тя каза, че съм добро момче, но родителите ми

са идиоти. И ме заряза. Защо? Защо?! Нали всички жени имат

до себе си някакъв член?! Това е просто име. Но може би ми влияе по някакъв начин.

Не знам. Пазарувам в супера и се заглеждам по всяка засукана

жена. Не го искам, но очите ми сами ги сканират. Другите

не ги забелязвам и всъщност, живея в един прекрасен свят.

Плащам на касата. Касиерката е стройничка, чернокоса,

с бяло личице, дълги мигли, алено червило и добре очертани

зърна на гърдичките, които са с красиви, заоблени форми и

гледат в различни посоки. На клавиатурата на дисплея,

когато баркодът е нечетлив, чука със среден пръст, разбира се.

Аз съм поредният нищо и никакъв клиент, знам това, плащам и си тръгвам с количката, но се обръщам и поглеждам към дупенцето ѝ.

Ммммм... хубаво е! И си я пожелавам мислено. Не знам, това

нормално ли е и свързано ли е с името ми.

Спира ме катаджия. Документите за проверка. Пули се в книжката.

"Къв си ти, бе?! Членчо! Що не спазваш знаците?! Никакъв Членчо

не си, а си Х.. сплескан! Хахаха! Бегай, бегай! Оправи ми настроението,

но втори път пипна ли те, няма прошка!".

Казвам, че ще внимавам, благодаря и изчезвам по най-бързия начин.

Когато постъпвах на работа, ми казаха, че търсят сериозни хора и

хич няма да ме допуснат до интервю. Обясних им, че това е дискриминация,

името ми не означава нищо, важни са способностите ми. Те се засмяха,

направиха ми тест, изпит ми проведоха и ме назначиха.

Добър специалист съм, не ги разочаровах. Но колежките ми...

Членчо, това, Членчо, онова, все искат да говорят с мен, все ме разпитват... и се подхилкват.

Виждам мълнии в очите им.

Едър и сериозен мъж съм, може би съм им симпатичен, защо се лигавят?!

Могат да ме наричат просто Георгиев. Съвсем лесно е.