На носа ми кацна пеперудка. Странно място. Защо, точно там? Нито съм цвете, нито имам нектар или прашец. Събрах си очите, за да я разгледам. Синичка и леко косматичка. Не трябва да мигам и да се усмихвам, защото ще я прогоня.
- Харесваш ли ме?
Ха! Говореща!
- Добре изглеждаш. Гъделичкаш ме с пипалцата си, възможно е да кихна, но нямам лоши намерения.
- Как я караш?
- Ох, ще се засмея! Сериозен въпрос. Човешкият свят не е от най-прекрасните.
- То и нашият не е. Живеем само няколко дни. Летим, опрашваме някое и друго цвете, и ако не си намерим партньор, умираме за тоя, дето духа.
- Не се оплаквай. И нашата е същата. И ние опрашваме, но не цветя, а едни други неща. После се оказва, че с партньорите сме несъвместими по характер. И минаваме на следващия. Ако се родят деца, нещата се усложняват. Създаваме дом, трупаме, трупаме, накрая се оказва, че всичко това, не ни е нужно. Просто си поредният живял и умрял.
- И вашата е като нашата.
- Постой, да ти се порадвам. Може ли да те снимам с телефона си?
- Нямам време. Иска ми се да летя.
И тя разпери крилца.
© Георги Стоянов Всички права запазени