02.03.2020 - Денят, в който ме остави.
 

Можеше да отидеш на сладкарница с мен. На рождения ден на сестра ми, с прекрасни приятели и най-добрия сок от бъз и торта от кестени. 
Там, където те каних от месеци... докато ти от месеци се канеше да имаш духовно преживяване - пушейки трева хаххах. 

И ето, оказва се най-лошото ти решение в живота, поне дотогава. По твои думи, лично аз трудно вярвам на ужасите, които ми разказа за това. 

А колкото до мен, пък се оказва, че аз съм имала интуиция и силни чувства, които още оттогава са започнали да рисуват картини в съзнанието ми. 
 

Ето моя разказ за тъмнината. Моят сън на следващия ден.
 

Бях се събудила в 6 часа от будилника си след поредица от сънища, изпълнени с премеждия, приключения и тичане по задачи, които трябваше да се случат. 

След всичко това с теб се срещнахме в моя квартал, сутринта толкова рано, че тепърва започваше да се развиделява. Още когато въздухът беше прохладен и имаше скреж. Между боровете в пространството пред блока се просмукваше светлината от изгрева, с един такъв оттенък на неоново розово. И човек можеше да усети дъха си. 
И ние тръгнахме, да търсим къде да идем, може би в някой вход. Но се отказахме да влизаме. Вътре имаше нещо враждебно, нещо непознато, което ни изгони. Знаех, че няма как да бъдем там. 
Тръгнахме напред, далеч от квартала да прекосяваме София. Прекосихме и пространството на съня ми без дори да усетя. Следващия миг, който видях в него, беше се случил след цял ден ходене, когато вън беше паднал мрак. Беше се стъмнило. По улиците, където се намирахме имаше само нощни лампи от онези с оранжевата светлина. И всичко беше сиво и враждебно, от онези квартали на София, където кофите за боклук са ти непознати и хората ходят с анцузи и парцали и не знаеш дали са хора или...
Всичко се чувстваше по-животинско.
Усещаше се как правилата на цивилизацията вече на важат, правилата на оцеляване там бяха други. 
Ходихме, в тъмното заедно, а аз с теб се чувствах в безопасност. Движихме се в някакви храсти и заобикаляхме откритите пространства и в един момент на този пейзаж забелязах, че с нас е и Ваня. Тя просто вървеше с нас, без да казва нищо.

Вървяхме и в един момент достигнахме до някое от онези пропаднали училища на този тип квартали, макар и на пръв поглед с голям двор и съвсем обикновено.

Насам-натам в нощта щъкаха хора, по улиците, по кофите, като аз се радвах, че всеки от тях имаше уж някаква работа. Не исках да ме видят. 

В един момент усетих че ти ме носиш на ръце. 
Просто от нищото решаваш, че трябва да свършиш нещо, да се изпикаеш примерно. В тоя момент, ми го казваш, аз кимвам ти изчезваш. Тогава се оказах в ръцете на Ваня, ти просто ме предаде натататък и остави нас двете сами. Но усещах нейното присъствие много слабо, едва ли не все едно не е различен човек от мен.

Излязохме от храстите и се оказахме осветени от уличните лампи, на асфалта на игрището. Хората ни забелязаха.

Възцари се втренчена тишина. Както седяхме там, към нас тръгна един страшно висок мъж, с впити скули, бръсната глава и бяла набола брада. Не беше старец. Беше плашещ. Беше човекът, който винаги играе ролята на екзекутора, палача. 

Носеше усещане на смърт.
Облечен в стар гнусен анцуг. Аз знаех, че трябва да ме е страх. И знаех, очаквах той да ме убие.

Той застана пред мен. Без дори миг време, аз започнах да се моля и да говоря. И да искам от него да ме остави. 
Исках да говоря просто, без страх в гласа си, исках да говоря твърдо. 
Исках да говоря така, сякаш това да ме подмине наистина е вазможност.

Исках да бъда дипломат. Но от него просто исках.
Тогава му казах - Моля те, не ме пипай, остави ме. 
И в този момент усетих, че той ми дава възможност. По някаква причина той ми даваше зелена светлина да си тръгна, да избягам - веднага.

И това беше всичко, което исках...
Само че нямаше как. Ти щеше да се върнеш след малко.
Поне така беше казал. Всъщност, нямах представа къде си, нито пък защо се бавиш и кога ще се върнеш. Просто беше си отишъл и аз трябваше да те изчакам.
Обаче не можех да МУ кажа какво чакам. Не можех да МУ кажа защо исках да остана. 

- Аз просто ще остана тук. 
Това казах. Бях седнала на пода, той беше поне два метра висок, направо надвисваше над мен. 
- Просто ще остана тук, никъде няма да мърдам, ще седя и после ще си тръгна.
Това беше всичко, което МУ  казах.
Не се възползвах от зелената светлина, не МУ дадох причината. И го оставих да ме подозира.
Не исках да издам, че те чакам. Знаех, че ти си там някъде, ако те откриеха, ако тръгнеха изобщо да те търсят - щях да ти навлека беда на теб.
Та седях там, без нищо да зависи от мен, и може би някъде тогава се събудих. 
 

МЕТАМЕТАМЕТА
 

И започнах да пиша книга в главата си. Сруктурата беше проста - откъс история, после откъс разсъждения, разсъждения от съня и по реакциите и погледите. Мисли върху това, което ми минава през главата. Всъщност, основната идея я помня:

Не помня думите с които ГО убеждавах, не помня подробностите - това би дало съдържание, знам. Но поне помня основната идея. 
Ето я и нея:

Разпознавах теб като нещо, някой - част от моя свят. Ние бяхме двамата, които се познаваме и сме заедно, вътре в тази враждебна среда. В онзи гаден квартал, в който аз сама никога не бих стъпила. Сама никога не бих се чувствала в безопасност да отида. Никога не бих изпитала желанието. Но така беше окей.

И погледни поведението ми. 
Първо, към този човек, абсолютно непознат - олицетворението на злото и опасността. Който нищо не ми дължи, нито милост, нищо.
И после, поведението ми към теб, човекът, който трябваше да ме защити. Аз не изисквах нищо от теб. Не исках да ме защитиш, нито да останеш.
Защото в главата ми не се повдигнаха никакви въпроси. Дори не питах къде отиваш, не питах защо си тръгваш, не питах кога ще се върнеш.

Не те поставих отговорен да се върнеш. Не поисках нищо. Ти просто изяви някакво желание да тръгнеш, обърна се към мен, аз само кимнах и ти се стопи и изчезна.

А ние сме екип, може би. А от този човек аз ИСКАХ да ме остави там, да ме остави да чакам, да ме остави на мира, да не ме убива, да не ме прави нищо, да не ме пипа. А каква отговорност имаше той пред мен? Той имаше силата да стори всички тези неща. Той беше олицетворение на точно това - неумолимостта на съдбата. 
И аз се борех за нещо, борех се за живота си, защото нямаше какво друго да направя.
И тук е другият контраст. В единия случай аз се борих и исках, правех каквото ми беше по силите, в случая - само да говоря, да се моля и да настоявам.
В другия случай, с теб, съвсем се бях отказала от това. Да питам, да искам каквото и да е било.
И ето ме там, поставена в такава ситуация, абсолютно беззащитна, съжалявайки за постъпките си.
Някаква каша.
Как изобщо се случи? 
Нищо не поисках от теб, а ти просто ме остави. И аз го счетох за съвсем нормално. Какво ми дава правото да искам нещо от ОНЗИ човек? Просто нямам друг избор.

Това бяха паралелите в съня ми.

И интересен е образът на Ваня, сънувам я не за първи път. 
Не съм сигурна за нея, не мога да усетя чувството което имах за нея в този сън. Беше бледо.

Но всичко това идва от чувство, всички образи идват от моя и от твоя образ, от образа на връждебния свят, върху когото се опирам, за да не се допитам до теб - уж най-близкия ми човек.

Сбогом.
Аз умрях.

20/09/2021