За доста дълго време си бях забранила да мисля, чувствам, мечтая. Всичко бе прекалено болезнено и безсмислено... а когато нямаш цели, които да преследваш, когато няма хора, на които да държиш, то тогава просто няма с какво да те наранят.
Когато си сам, без минало, настояще или бъдеще, а само с опитите да забравиш, да скриеш всичко дълбоко в себе си, за да не може никой да види болката, ти е някак по-леко. И дните минават по-бързо, и проблемите намаляват. Доста по-лесно е да мислиш само за себе си, да пазиш само себе си. Да, тогава настъпва един момент на безтегловност, миг на покой, когато си успял да се откъснеш от всички хобита, желания, хора и си казваш, че щом случващото се до сега си преодолял и си оцелял, не ти трябва нищо повече - никакви стремежи, цели, познания... съвсем нищо, освен свечеряването и момента, в който ще си сам, в безопасност, сам със себе си. Лошото е, че и мислите ти са с теб, а в началото е доста болезнено. Не че после е по-леко, но просто не обръщаш внимание. ...