На чакане и търсене обречена,
за тебе вечно бях една позната...
Остана недостъпен и далечен,
остана чужд на синия ми свят.
А знаеш ли, че не така случайно
на пътя ти без дъх се озовах?
Погубвах се от търсене безкрайно
и себе си до дъно разпилях.
И ти разбираше, но пак мълчеше
и свиваше презрително уста –
когато всичко в мене се рушеше,
за да опазя теб... и гордостта.
Аз всеки жест и всеки миг познавах
на твоя поглед – режещо студен!
Не те упрекнах и не те намразих,
че пътят ти не водеше към мен.
Но ти не можеш все тъй сам да бъдеш
и някой ден пред нечий чар ще спреш,
ръцете си във други ще положиш
и чувства, и мечти ще погребеш!...
© Геновева Христова Всички права запазени