Автопортрет със скафандър

Да бях поне бъчонка с динамит, че да се пръсна –
и всичко да се да се свърши изведнъж.
Да бях поне изгледан кинескоп, че да ме срита
с разпраните си маратонки боклукчията –
и да издрайфам под бащиното облаче ле бяло,
на което Бог седи с дистанционното в ръце,
безкрайните си мексикански сериали от лета и есени,
в които съм те търсил в тръстиките проскубани на Камчия –
подобно лодчица, залутана под плачещи върби,
но теб те няма.

Да бях поне 126 кила куршуми на квадратен метър –
изстрелян от пищльоците на ангелите дъжд,
пластичен взрив под калника на някое говедо,
което спи до топлите извивки на мутресата –
остъргал кацата с меда и пуснал топла лига на калъфката,
без да се пита: – Господи, защо съм жив, защо съм жив, защо съм,
какво е вяра и любов, какво е да оседлаваш с напращял чатал
единствено красивите си спомени и необяздените небеса,
в които за теб издигам треперливата си свещ,

какво е да остъргваш ужаса от безлюбовни и изсъхнали поляни,
без да се пита какво ми струва
и кой ще назове честта
и кой позора – да бъда жив в шестмилиардна гмеж разноезични светове,
в които изкрещях “Обичам те!”, а после онемях –
аз, който не избягах никога от Вавилон.

И се превърнах в мексикански кактус,
горчилките изсмукал от Венерините хълми на пустинята.
Оскубах си брадата да мълча върху обезлюдени кръстопътища,
очите ми са празни прожектори, нацепени от метеоритни дъждове –
фитила стискам, но няма кой един кибрит да ми даде –
или пък Господ да взриви творението си с дистанционното.

Ох, сигурно съм някакъв мутант
с подсилена със обръчи глава – като скафандър –
човек не би могъл да понесе убийствените ти мълчания.
Светлинните години от мълчания, които ни делят, преодолявам с вик.

Единствено така във вакуумната тенджера на Космоса
ще издържа в потопа под налягане
и ще премина през нанизите мълчаливи светове,
в които диря брод към теб.

Такъв поиска да ме имаш –
космическа маймуна с поробен или изфирясал подир тебе разум.
В 12 Мариански падини пропадах, дъха си съхранил за сетен вик.
Катерих Чомолунгми мумифицирани надежди –
сам шерп, помъкнал към върха едната си протегната душа.
Подобно моторджия, спукал гума на рали “Париж – Дакар”,
бях се приготвил през лакомата гибла на Сахара да заора след теб пеша,
да викам името ти във разтопените уши на небесата.

И го крещях години,
цяла вечност,
долавях, че и другите крещят,
а после в мрака –
като на някакво животно в клетка
зениците ми светкаха
и молеха пощада –
но беше рано.

И изповръщах майчината си кърма –
заради теб преминах през мръсните подземия на Ада.
Скафандъра прекрачвам и излизам в тонажите космичен пепелак –
ей ме, на! – прехвърлила пространствата космическа маймуна,
един мутант – безмозъчен глупак, когото ти така и не целуна –
с развят перчем – и се ветрее бялата ми риза –
то тъй и тъй ще се умира,
поне да бъде в полет из Всемира.