Вън луната, извит ятаган,
все разсича приоблачни ризи.
От трънливи валма омотан,
на гората е мрачен чеизът.
И сред морза на вятър далеч
се дочува шумът на букака;
оредяла от толкова сеч,
днес корията жална ме чака…
Пак, разгърден по плещи, ридът
се тъмнее, мрачнеят полята…
И досущ като звездна абсида,
Бог твори звездоброй в необята.
В дървесата гнездят пойни птици
и ветрецът се с клони задява.
А тополите – куп вощеници
върху тихата нощна морава.
До прекрасното горско поточе
под небесната звездна мозайка
аз съм Божие светло отроче,
приласкан от природата майка.
05.03.2020 г.
Из "Пътник през Рая"
© Владислав Недялков Всички права запазени