Площадът е в сиво облечен
с пейзажа студен и мъглив.
Опадали кестени вече
кожуха си свалят бодлив.
Листа позлатени се ронят,
постилат паважа с килим.
С венец от изсъхнали клони
тук вятърът тъжен е мил.
Над кръглия градски часовник
е кацнала пак гълъбица,
а аз съм един стар виновник
забравил за бялата птица.
Самотна навярно и тя е,
сред покривите островърхи.
Дали за любов си мечтае,
додето в просторите пърха?!
И ето стрелката потрепва,
(в небето изчезват минути),
от своите мисли се сепвам
и скътал трошици във скута,
загледан как залезът гасне
на запад зад облаци сиви,
в миг птицата виждам прекрасна,
как кацна в дланта ми свенлива.
На свитък стиха ми тя взе,
и литна в света тъй суров…
Дали ще се върне след време
с нишани от мойта любов?
04.10.2018 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени