ЕТИОЛОГИЯ НА САМОТАТА
XX. Две парещи сълзи от мен
Дъждът прочувствено ръми
и по стъклото ми се стича.
Но той така и не отми
тъгата, че не ме обичаш!
Челичения си юмрук
съдбата бързо ми стовари.
Защо ли съществувам тук
като измислен аватар?!…И
душата ми е мост разбит
по Южното ни Черноморие…
В провлаченото R & B
на делника си безразборен
не чувам шепота алеен
и зная, че не ще те срещна…
Сред тъмна нищета живея
за някои по-зъл от вещер!
Не мога да заспя, облян,
от своите телесни болки.
Омръзна ми да бъда сам
и с римите като осколки
безмилостно да се ранявам
с илюзия за вдъхновение…
А на раздяла ти дарявам
две парещи сълзи от мен!
08.09.2023 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени