Художнико, рисувай ми начало

Отключих сто заключени врати,
не ги броих. Дори да са хиляда
и все зад мене сянката се пада,
и все под мен Земята се върти.
Опитах тихо да умра. Кой аз?
И как ли песен тихо да си иде?
За нещо все светът ми е обиден,
рисува ме – ту в профил, ту в анфас.

Такава дето и не съм била,
художникът – с ръката самоука,
скицира ме. Умира си от скука
и ту рога ми слага, ту крила.
А аз съм нота, рима, полъх плах.
В съня ти ту ме няма, ту ме има,  
но те обичам даже и незрима,
в стиха си лунен тебе измечтах...

И тази нощ рисува пак... Вали.
В поемата ми – от дъжда родена,
слова в копнеж и обич тихо стенат...
Ще чуеш ли гласа им? Надали.
Безсъница със сребърни очи
оглежда ме. Платното пак е бяло.
Художнико, рисувай ми начало,
обичай ме... А края измълчи.