Следите остават след моите стъпки,
по улици пусти с фенери събудени.
Подухва ветрец и побиват ме тръпки.
Къде ли се скри любовта ни прокудена?!
Сред облаци мътни потъва земята,
дали и страстта е навеки изтляла?!
В прозореца пуст изгоря светлината,
прокрадва се сянка самотна и вяла…
Не търся оазис в безкрайна пустиня,
а питам се има ли ден пак за нас.
Не искам да прося любов - милостиня!
Сред спомени свидни потъвам в захлас…
Дали щом не ще да си иде луната
и слънцето чака за среща съдбовна,
заслушан в мелодия на тъжна соната,
душата ми пак ще те дири, виновна?!
Когато в зората плътта ми изстива,
ела и помилвай лицето ми клето.
При мен остани и недей си отива.
Ще чуеш как тупка любовно сърцето!
11.04.2018 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени