Върти се равно кръглата земя -
не бърза и от мен не изостава,
макар да съм крайречната мъгла,
градушката и кривата светкавица.
От токчетата слизам и вървя
с познаващите ледове подметки.
Затича ли се звънкият ми смях,
изгубените полюси размества.
Търпението може би е страст
и мравка, по-висока от тревата,
към хълмове от страхове пълзя,
намерила живеца в прахоляка.
И земното ми тяло ме търпи -
отсъстваща от точната му сметка
Един ли път небето му тежи,
но сладко го крепя на раменете му?
© Бела Тихомирова Всички права запазени
Браво!