В нощта ми свети твоят лик
като икона в древен храм.
Луната - изтънял светлик,
напомня ми, че пак съм сам.
Веднъж ли бях на кръстопът
и бивах злостно обруган?
Настръхнал срещу нас светът,
делеше ни без капка свян!
Разбудено сред тъмни доби,
сърцето трепна у лирика;
избави се от зли прокоби;
звездица прати да те вика!
Пристигна ти от необята
на нашия съдбовен ден
и с твоята целувка свята
отново бях възнаграден!
В очите ти съзрях искрици
от радостни сълзи сред зноя…
Притихнала до мен девица,
прошепна ми, че пак си моя!
14.03.2018 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени