На моя учител

Ти най-здравите основи в мен постави,

но защо поне малко от твоето хладнокръвиe не ми остави!?

Защо не ми остави поне час,

в който да мисля като теб аз -

в него да потъна и да се спася -

да разгадавам лесно като теб света?

Не ми остави поне едно ,,Така ми е дошло",

казано с усмивка,

което да ми е достатъчна причина за каквото и да е...

... Да можеше да си до мен още час поне...

И да - тук е ,,Твоето сърце", както обичаше да ме наричаш ти -

тук е и тупти, но лошото е...

... лошото е това, че често седя в мрака и плача -

гледам към вратата и те чакам,

а ти никога не влизаш...

Лошото е, че не си оставил в мен следи,

а рани горящи, по твоите стъпки кървящи!

И днес търся те - в себе си да те открия,

поне за час хладнокръвието ти да открия и в него да се скрия...

Знам, че както ми каза,

където и да си ти ще ме чакаш,

без да бързаш и без да се умориш -

ако трябва цяла вечност,

защото със сърцето си знаеш, че ще дойда при теб...

Каза ми да не бързам, но тези бавни крачки ме убиват -

не искам да се събуждам отново

до болка уморена и отегчена...

Каза ми, че ако доживееш ще ми кажеш тези думи и на сватбата ни -

каза ми, но не доживя -

и аз отдавна не живея -

без теб не мога да горя, а само тлея!