Навярно в мен живее някой друг
НАВЯРНО В МЕН ЖИВЕЕ НЯКОЙ ДРУГ
... отдавна във казаните с боклук изхвърлих безпогрешното си минало,
навярно в мен живял е някой друг, човече – като паметник застинало,
тогава – мислех си, светът е мой – със Антарктида, пампите и тундрите,
и с моя тъп лирически герой хвърчахме безметежно през секундите! –
на заник вече слънцето клони, и в залеза ми, проснал златни губери,
сега провождам сетните си дни – с надежда! – да не са така загубени,
каква заблуда, всъщност, е било да вярвам – ненаситник, във илюзии,
че Времето – виенско колело, въртя го сам с пети – от път охлузени! –
а всичкото, което го живях – и тъй прилежно писах го в тефтерите,
бе вятър, суета – две шепи прах! – заровите ли се, ще ме намерите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
