Седя на самотния праг.
Отвънка е вятър вилнеещ;
чете новини разводнени
от вестник, разказващ ни, че
животът е зъл людоед,
с разруха, лъжи и мизерии;
че днеска всевластни империи
поглъщат човека навред!...
Отвътре е топла земя,
и подът жадува ме пръстен.
На него що малки деца
подскачаха в старата къща
до дядо ми, с погледа мек.
През малките мътни прозорци
когато надзърне човек,
открива житейския смисъл…
Миреше на джоджен и боб,
и въздухът тук е послушник,
с тамяна на стария поп…
Но къщата днеска потъна;
погълна я време панелно.
В пейзажите сиворазделни
живеем на неми етажи
и няма днес кой да напише
една алегория, в която
откъснаха пъпната връв;
от нас е далечна земята!
07.06.2019 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени