Усмихнатото слънце огневито
намигва ми под облачно калпаче;
плашилото в сетренцето изтрито –
сред нивите самотно момчурляче.
На храста пораздърпаната риза
синее от узрелите глогинки.
От хълмчето овчаринът заслиза,
натирил витороги животинки.
Главиците на макове червени
пчелите неуморни приютяват.
Ръжта е изкласила до колене;
нашепва въззелената дъбрава.
И вятърът прескача над плетища,
фризурата разрошил на глухарче;
Зениците просторът не засища
сред звънкия език на хлопатарче.
Мелодия в сърцето се разплисква
от кътчето на родните ми друми.
Къщурката ти, хей къде е близка,
спохожда ме понякога в съня ми.
Искриците в очите на момиче,
подало ми ръчицата си бяла,
с което по поляните да тичам,
додето уморим се до отмала.
В кората на столетната дъбица
намирам имената издълбани,
немирните и радостни дечица,
и нашата любов неизживяна.
28.05.2020
© Владислав Недялков Всички права запазени
Аплодирам те с възхищение, Владо!👏