2.05.2018 г., 20:00 ч.

Поема за живота 

  Поезия
1004 2 2

Светеща енграма се топи,
в милион искри се тя превръща.
Миг отнема сама да възцари
любовта; черна дупка ме поглъща.

 

Със странен мироглед се срещам,

палитра от нови цветове.

Повей за начало ми довежда

знание за големи светове.

 

Душата ми разкъсана лежеше -

извехтяла дрипа в затвора-гардероб.

Искаше да избяга тихо надалече,

да открие обичта-антидот.

 

Залязваща със нея си отиде

и надеждата за вечно щастие.

Усещам как думите умират,

неведнъж махах им безгласно.

 

Светлосин се изправи новият гигант,

на сляпо подсказва и крещи.

Питам се: "Какво ли ми остава?"

Забрави! - казва той - пътя
продължи!

 

Свита на кълбо незабелязано,

протягайки ръката към перото,

сдържам сълзи и нанасям

завещанието на словото..!

 

Продирам със мастило пода,

миналото пада долу - пепел.

Излизам, тичаща, свободна,

повтаряща наум: "..Напред!"

 

И виждам златните мечти,
счупени във мрака те блестят.

Той, гигантът, ми шепти:

"Повярвай пак във своя път!"

 

Нежно тъжните парчета
залепям ги със сълзи и въздишка.

Засрамен, гигантът мигновено

изчезва – талази се разплискват.

 

Усмивка мъдра, непозната

изучавам с любопитство.

Знай.., че всяка нова рана

залинява символично...

© Княгиня Нощ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Силен стих с философско проникновение и дълбочина. За момент получих усещане, че Лирическата е попаднала в Лабиринта на Минос със страшния Минотавър. Поздравление за оригиналната поетика, която ни поднасяш, Аделайд! В Любими.
  • Раните зарастват,но белезите са неизбежно свидетелство...
    Поздравления за силната поанта,Княгиньо!
Предложения
: ??:??