Пристан за изгубени кораби
ПРИСТАН ЗА ИЗГУБЕНИ КОРАБИ
Имам таен прозорец в сърцето си,
там надничам понякога плахо –
избледнява сред здрача селцето,
капе тъжно дъждовната стряха,
свидни стъпчици пътят изтрива,
гланца пукат гледжосани грънци,
подивял сред мокреш и коприва,
стълба паякът вдига към слънцето,
сред вълните от пурпур и злато
вечерта акостира в брезичките,
и звънтят в тишината листата
вечерня със стихири пречистващи.
Щом градът се пресити на празници,
и склопи уморени клепачи,
тихо влизам – в приюта за странници
на спокойствие да си поплача.
Да усетя как диша земята,
още топла след морната жътва,
как наесен приижда мъглата,
с паст раззината светлото глътва.
Ако вън притъмни или сприите
като псета пред прага ви дебнат –
в моя пристан за миг се отбийте –
погостувайте малко в сърцето ми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
