Къде си? Няма те, явно се изгуби,
някъде там из безкрайната мъгла.
Не си мислил, а се случи
вече не усещам твоята ръка.
 

Къде си? Нима откри нещо по-прекрасно?
Ти беше животът ми, но уви в сърцето сега е празно.

Какво ли е това създание, превъзхождащо ме по изящност,
което те парализира толкова, че да останеш?

Какво ли е това създание, толкова неземно, за да чувстваш,
че сякаш в друго измерение витаеш?
 

Нима аз не те направих щастлива
и затова бягаш от мен?
Нима аз оказах се несправедлива
щом рекох, че си толкова студен?
 

Щастлива съм аз за теб – казвам само на думи,
сърцето ми гори, защото те обичам..
Нима ще залезе тази болка, дали ще ме погуби,
не мисля, че мога да те мразя – отричам.
 

Смехът ти – сладък като галещ
неземните цветя пролетен ветрец.
Външността ти – по-нежна и кротка
от прелестния синчец.

Любовта ти към всичко необятно разтупва
отново някое отдавна разбито сърце
и го изтупва от събиралата се прах толкова векове.

Ти не си простосмъртно човече,
ти уби всички богове
и на мъка ги обрече.
 

Не мога да спра да те обичам,
не зная как да сторя аз това.
Но за последен път казвам „Сбогом“,
преди завинаги да затворя очи аз сега.

Надявам се никога да не ме забравяш
и там на ветровития хълм,
по една бяла роза да оставяш,
ще бъда там, ще бъда дъжд, ще бъда гръм..
 

Не искам аз нищо друго от света..
Само любовта си не смея да погреба.
Сбогом, любов моя, ще ми липсваш..
След време ще ми кажеш какво изпитваш..
 

И ето чуваш как сърцето ми отслабва и едва-едва тупти,
леденото ми тяло се отпуска бавно.. в ръцете ти.
Лъчите на изгряващото слънце като отрова изгарят моята плът,
вече не мога да усетя нищо.. Спасение? Не и този път..

Не до мен, а до нея да лежиш трябваше,
усещам как да друга земя пренасям се,
стигам на едно прекрасно място.. виждам теб.

******

Но какво си сторил? Нима и след смъртта си си ме последвал?
Нима заради мен, от пленителното създание си се отрекъл?

Не ща да зная, важното е, че до мен си тук и сега,
обичам те.. друго не мога да твърдя!