Ще остана след буйните пътища
да погледам как дявол не идва,
но достатъчно бяла и мъничка
те събирам от стихчета в книга.
Семената живеят сред въглени,
пепелта като почва копнее,
късам себе си, смачкана в думите,
и е пламъкът бог, и злодей е.
Но откакто дочаках митарствата
на последната истинска нота,
няма кой да надмине по важност,
твоя дъх, разтанцувал перото ми.
И когато прогледне иконата,
за да види, че плачем за смисъл,
ще прекръсти дима на умората,
най-неточната клетва подписал.
© Бела Тихомирова Всички права запазени