Просветвайки от блеснало сияние
почиват кротко облаците бели,
като възглавници от пух ефирен,
далеч на хоризонта са поспрели…
Дали ще те открия в тях заспала
сред тръпнеща небесна тишина?!
Лъчите на вечерната спирала
отнемат в миг от твоята коса
копринената панделка на залеза.
Недей да търсиш своя дъх стаен,
за мен той бе живителната нéга,
додето от съдбата наранен,
затворих го в напуканите длани,
като щурче спасено от снега,
което си живее сред дома ни.
И в нощите на дългата ми зима
то свири вдъхновено, до отмала.
Аз слушам с много болка и мълчание
сонатата за нашата раздяла!
12.11.2018 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени