Затопурка вън зима смълчана
(тъкмо студ за дебели терлици);
ръсна снежно брашно над хармана…
Дядо пълни филджан от ибрика.
Светлината се с блясък насища…
Шарко в преспите дири остави…
А коларят в безкрайното нищо
кара сеч от високи дъбрави.
Диплят вихри на старо чепкало
студовете с набръчкани пръсти…
Агне суро, в кошарка заспало,
вятър носи кристали чевръсти…
Бледо слънце в мъгливо хамаче
в утринта се събужда и припва,
а капчукът на стряхата плаче
и висулки над двора разсипва.
Над аязмото – пъплеща пара…
По пъртината зайче щъпурка…
И гората се в скреж издокара
много близо до всяка къщурка.
Пак дъхти на домашно оджакът
край котелчето с греяно винце…
Дим се вие навън над бивака.
На вечеря се сбираме всинца...
И отново в света вероломен
ме сподиря за миг снеговеят.
Пак се връщам към милия спомен,
и не мога да спра да копнея!
04.12.2020 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени