Будилникът без жал забива
в съня ми звънчева бургия.
Зорницата виси игрива
в небето – лъсната тепсия.
Мъглата пък пълзи оловна
от ноздрите на необята.
Невидими пирони ковна
в перваза палавият вятър.
И трън развя се в суходола
до есенните слънчогледи.
Оставени на произвола
са твоите лунички бледи.
Понесъл звуци дъждолеят –
забравен вече пеамрбюл –
за твоята снага копнее,
за кока ти, обрамчен с тюл.
Поточето се е смалило.
Аха човек да го прекрачи!...
От него блянове сме пили,
а днес се кани да заплаче…
Мечтите ми – ведрó пробито –
потъват в глухия геран.
И аз въздъхвам жаловито,
молитвено протегнал длан...
20.11.2020 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени
Благословена вечер за теб и твоето семейство! Бъдете здрави!