Притихнали в нощта алеи,
застлани са с листа и кал.
В тъмата бледи полилеи –
звезди мъждукат в черен вал.
Мастило сякаш че прихлупи
самотни къщите в квартала,
изсъхнал клон се нейде счупи
мъгла навред се е разстлала...
Самотна сянка тук се мярка
обвита в зимния си шал,
застинала под черна арка,
във своя шлифер избелял!
Навява спомен праг сиротен,
на гърлото тъга полепва,
стои в нощта човек самотен
и погледът му миг не трепва!
Не свети тоз прозорец вече
и глъч от радост няма тука!
Безследно щастието изтече
стопи се, като сняг... в улука.
Навявя жал....самотен вятър,
дочува се от нейде сврака.
В гротескно-тъжния театър
завесата се спуска с мрака!
19.07.2017 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени
Благодаря, Марина, че отново не подмина текста ми.
Светли дни на всички ви пожелавам!