Пътеката потъва в тъмнината
и днес отрано бързо се смрачава.
Неканена пристъпва тишината,
надеждата извечно се стопява….!
И зимните ми дни са толкоз къси,
пък нощи ми черни са безкрайни,
във стаята ми мракът пак се свъси,
а ъглите разкриват свои тайни….
Душата ми от скръби е скована,
омърсена от злите людски хули,
платила на ласкателствата – дана,
предателство жестоко я обрули!
Стои на пост във стаята….самичка,
във мътния прозорец се оглежда,
пропуква тихо пламък на свещичка
и гасне ТЯ….без капчица надежда!
07.12.2016 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени