Снеговеят свисти с ледни бузи.
Цяла Витошка с четка нашари.
Черен облак залепя вендузи
над пейзажа с дрипливи клошари.
В сивота над фасади ронливи
прелетява за миг гълъбица;
а снежинките лапат, щастливи,
с жадни устни забавни дечица.
На нехайството старият почерк
пишат с кал по паважа обуща,
а луната – сънливо отроче –
небосклона не ще да напуща...
Жълти гущери – ранни трамваи;
тротинетки свистят електрични;
замирисва на топли краваи;
дядо с куче за къс се боричка.
С шепи бели, подпухнали, влажни,
тупа София снежната ризка.
И се чува цигулка протяжно.
Лъкa здраво момичето стиска!
Струни тънки… По тях пръсти тичат…
И солфежи в студа негодуват.
Подминава светът я себичен…
Колко малко изкуството струва?!
Изпълнява етюди от Шуман
и разнежва лирика у мен.
С мойта лепта нашепвам ù дума
да изсвири любовен рефрен.
16.01.2021 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени